После оставя Софи да разгледа придобивките: учебник по история с илюстрации на всяка страница, пътеводител за Британската империя (за всяка страна в границите й), наръчник, в който се описва как можеш да правиш разни неща с помощта на лепило, хартия и капан, както и красиво тънко томче със стихотворения от Едуард Лиър.
— Това са съвременни книги от модерни автори — обяснява възторжено Шугър. — Те ти трябват, защото ти си нов човек, защото живееш в наше време, разбираш ли?
Очите на Софи едва не изскачат от орбитите си от удивление пред тази странна идея, че историята се движи — като влак, на който може да се качи и едно шестгодишно момиченце. Тя винаги си е представяла историята като потънала в паяжини стара сграда, в чието подножие незначителната фигурка на Софи Ракъм изглежда не по-голяма от прашинка.
Към обяд Софи вече е запаметила някои от стихчетата на господин Лиър — писател, който е жив и сега, и всъщност е написал тези стихове след раждането на Софи!
И Софи завършва с реверанс в рядък изблик на закачливо веселие.
— Не е съвсем точно35, Софи — казва Шугър с усмивка. — Да опитаме още веднъж, искаш ли?
Усмивката на Шугър прикрива една тайна; тя не проявява търпение просто за идеята — това е нейното отмъщение към майка й. Шугър нито за миг не е забравила онзи ден на Чърч Лейн, когато тя направи грешката да прекали с рецитирането на любимото си детско стихотворение.
— Не, миличко — заяви госпожа Кастауей с най-нежния си тон, с който обикновено произнасяше най-страшните заплахи. — Приключихме с това, нали?
Това беше начинът, по който майка й прекратяваше безусловно разговорите на каквато и да било тема, и детските стихчета останаха размазани като хлебарка под тока й.
— Време е да се запознаеш с поезията за възрастни — заяви госпожа Кастауей. Застанала пред шкафа с книги, тя плъзна пръсти по гръбчетата на книгите. По онова време ноктите й бяха вече аленочервени. —
— Няма ли още някакви стихотворения, които да харесваш, мамо? — осмели се да попита тя, когато, посрамена от собствената си глупост, й върна книгите.
— Никога не съм твърдяла, че харесвам поезия, нали? — отвърна кисело госпожа Кастауей и тикна рязко Рочестър обратно в шкафа — така рязко, че книгата се удари в стената. — Противно нещо е поезията.
Хайде сега, повтаряй след мен, Софи, и после ще се упражняваш, докато се върна, нали?
Софи и Шугър си разменят усмивки. Детето си представя котки и бухали. Гувернантката си представя госпожа Кастауей, седнала на високо детско столче в стая, пълна с деца — ръцете й с аленочервени нокти треперят от безпомощна ярост, докато малките момиченца обикалят в кръг около нея и повтарят едно си също детско стихотворение хиляди пъти.
— Да чувам стихотворението, докато излизам — казва Шугър и се упътва към вратата.
Сгушена в леглото си по време на обедната почивка, Шугър запълва времето до началото на следобедните занимания с дневниците на Агнес. Тя установява, че времето, прекарано от госпожица Ънуин в училището, отива към своя край.
Слава Богу! Изчела е вече толкова хиляди думи, газила е из прилива от коприна, кадифе и батиста на толкова много въображаеми рокли, въздушни приятелства и патешки мисли, все тласкана от надеждата, че като обърне новата страница, ще срещне най-сетне изтерзания дух на съпругата на Уилям. Вместо това се оказа, че тези ученически дневници приличат по-скоро на роман, чиято корица обещава страховити дела и диви страсти, а текстът се оказва безвкусен като диетичен омлет.
