«Мама почина, и аз скоро ще я последвам. Боже, имай милост над нас грешните. Пощади мама, не изливай върху нея гнева Си, спаси я от суровото Си правосъдие, от вечния огън. Ти прости на Мария Магдалена — и затова Те моля да простиш и на нея. Но никой не чува. Молитвите ми се превръщат в капки пот по тавана и падат обратно долу. Кръвта на мама изтече до последна капка; той (мъжът й) стоеше и гледаше, и не й помогна с нищо. Положиха мама в някакъв гроб, в едно гробище, където никой не я познава. С всеки изминал ден в къщата нахлуват все повече демони. Те се кискат зад гредите на тавана, хилят се по ъглите, чакат да се доберат до мен. Той чака, за да ме подчини на волята си.»
Шугър започва да рови из купчината дневници и оглежда началните страници, за да се убеди, че не е пропуснала някоя междинна тетрадка.
Няма нищо подобно. През едната седмица се говори за часа по физическо възпитание и в полетата има рисунки на цветя — а през следващата в полето се вижда петно засъхнала кръв с формата на разпятие. При това не става дума за капчица кръв от убоден с игра пръст, която трябва да затвърди някаква детинска клетва — кръвта никак не е малко, в единия край, там, където трябва да бъде главата на Христос, има дори една плътна спечена буца.
«Това тук е моята кръв, пояснява Агнес отдолу. Кръв, която изтича от мен, от недрата на тялото ми. Това, което уби мама, сега убива и мен. Но защо, о, защо, та аз съм невинна?!»
Има и още, още много — кървави описания, от които чак хартията добива морав оттенък.
«В мрака, когато ме надвие сънят, железните извивки на леглото омекват, извиват се като устни и поемат капки от моята кръв през восъчната пита на дюшека. Под леглото са се свили демони, сиви като отровни гъби, и чакат кръвта ми да стигне до тях, тогава почват да я смучат и от нея порозовяват. И смучат, смучат, докато не станат аленочервени и издути, сякаш всеки миг ще се пръснат. Колко е вкусно! — крещят те. — Нейната кръв е по-сладка от кръвта на майка й! Искаме още от тази прекрасна напитка!
Няма Спасение за мен в този дом, където е забранено Разпятието. По негова заповед всички, които биха могли да ми помогнат, бяха прогонени. Ето, виждам на прозореца на стаята запотеното петно от дъха на Светата Дева, петната от пръстите й, останали, докато надничаше през него.
Как копнея да си легна! Но аз няма да се предам, няма да им дам моята кръв! Ще продължавам да обикалям стаята си, опряла дневника на свитата си ръка. Демоните няма да могат да смучат нищо. А когато силите ми се изчерпят, ще се сгуша в камината, за да може това, което пият, да горчи от пепел!»
Много смели изявления, но очевидно накрая Агнес не е издържала и си е легнала. На следната утрин — ново постъпление:
«Събуждам се в море от кръв, но съм още жива.»
Следва нова тирада, макар и не толкова яростна, колкото първата. Въпреки непрекъснатите повторения на думи като «гибел» и «край», у Агнес като че ли постепенно се загнездва подозрението, че може и да се е изтръгнала от примката на Смъртта.
