Шугър проверява колко е часът. Остава четвърт час до полунощ — несъмнено и последният от прислужниците е в страната на сънищата. Те трябва да стават рано сутрин — не бива да забравят това, ако се грижат както трябва за себе си. Особено Клара с нацупената уста и лъскавите, подозрителни очички — не е зле да си почине до утре, отровната му усойница. Нека положи противната си, нашарена от едра шарка буза на възглавницата и нека светът се върти няколко часа без нея…
Дванайсет без десет. Шугър върви на пръсти по ледения коридор към стаята на Софи. Всички камини в къщата са угаснали, отникъде не се излъчва топлина; покривните греди скърцат, по покрива трополи градушка. Шугър се вмъква като призрак в спалнята на детето, но вижда, че то вече е будно и седи в леглото — свещта озарява широко отворените му очи.
— Лош сън ли сънува, Софи? — пита нежно Шугър, успокоявайки буйстващите наоколо сенки, като поставя свещта върху скрина — точно до тъмнокожата кукла. Тя забелязва, че куклата е повита в бял плетен шал.
— Моята мама — заявява Софи със странен, поучителен тон, — има припадъци, госпожице. Държи се грубо, вика, и после пада на земята.
— Всичко е наред, Софи — казва Шугър, съзнавайки, че нищо не е наред, но не може да се сети какво друго да каже. — Свърши ли си… твоите неща?
Този евфемизъм звучи превзето от нейната уста — същата уста, която неотдавна окуражаваше Уилям да влезе във вагината й.
Софи се измъква от леглото и сяда послушно на гърнето. Евфемизмите са единственият начин на изразяване, който тя познава — и ако това зависи от Шугър, тя никога няма да опознае друг.
— Бавачката ми каза — пояснява Софи, докато тънката струйка урина потича в порцелановото гърне, — че мама ще свърши в лудница. — И след малко добавя (защото енциклопедичните познания на нейната гувернантка може да не обхващат тази вълнуваща подробност): — Това е една къща, в която държат лудите, госпожице.
„Грозна стара клюкарка, дано гори в ада“, мисли Шугър.
— Колко грубо от нейна страна — да говори така! — казва тя на глас.
— Но мама ще трябва да отиде там, нали, госпожице? — упорства детето, докато Шугър му помага да си легне отново.
Шугър отвръща с въздишка:
— Софи, посред нощ, когато всички трябва да сме отдавна по леглата, не е време да мислим за тези неща.
— А колко е часът, госпожице? — пита разбуденото дете.
Шугър поглежда към часовника върху полицата на камината.
— Остава една минута до полунощ — тя издърпва одеялото до брадичката на Софи. В стаята е толкова студено, че ръцете й треперят. Но очите на детето я умоляват да не си тръгва още.
— Сега вече трябва да си легна и аз, Софи.
— Да, госпожице. Вече утре ли е?
Шугър поглежда отново и се замисля дали да излъже.
— Още не — признава тя. — Искаш ли да ти покажа?
Тя сваля тежкия часовник от полицата. Той е извънредно грозен — стоманеносив, покрит с дупчици, на вид като обърната форма за желе. Шугър го обръща към Софи, така че детето да вижда как стрелките отмятат секундите по жълтеникавия, покрит със стъкло циферблат. Воят на вятъра заглушава тиктакането на механизма.
— Сега вече е утре — обявява Софи с облекчение, като че ли някакво недоразумение е било изгладено по най-приемлив за всички начин.
— Не само утре, малката ми — казва Шугър, защото се е сетила за датата. — Вече е декември, последният месец от годината, с който идват зимата и Коледа. А какво идва, когато свърши декември, Софи?
Шугър чака, готова да приеме за отговор и „януари“, и „1876-а“. Къщата скърца под напора на проливния дъжд, отвсякъде се разнасят тайнствени звуци, много по-силни от кроткото дишане на детето. Когато й става ясно, че отговор няма да има, тя духва свещта.
— Но ние говорихме вече за всичко освен за вас, Уилям — казва лейди Бриджлоу, докато двамата вървят по блестящата от влага алея. — Внезапно животът ви бе обгърнат от тайнственост, а аз съм толкова любопитна!
Уилям се смее тихичко, изпитал за миг доволство от ролята си на загадъчна личност. Но той не би искал да държи Констанс (лейди Бриджлоу настоява да се обръща към нея на малко име) в неведение. В крайна сметка тя е най-добрата му приятелка — поне най-добрата от тези, с които може да бъде видян публично.
Сутрешният дъждец е спрял и следобедът се очертава като изключително мек и слънчев. Колкото и слаби да са слънчевите лъчи, те наистина топлят, осветяват покривите на Нотинг Хил и обгръщат със светъл ореол църковната камбанария. Уилям е доволен, че успя да излезе днес; ако времето се задържи така, обещанието му да се явява по-често в църквата няма да бъде трудно за изпълнение.
— Намерихте ли гувернантка за дъщеря си? — пита лейди Бриджлоу.
— Да, да, благодаря.
— Защото аз научих, че едно момиче с отлична подготовка много скоро ще бъде свободно — изключително умна, кротка като агне, баща й наскоро е банкрутирал…
— Не, не, убеден съм, че тази, която назначих, е напълно подходяща.
Лейди Бриджлоу се смръщва едва забележимо. Това е още една непозната величина в живота на приятеля й.
— Нали не ви е изпратена от Дружеството за спасение?
