Той е набит, но има фини черти на лицето и хубави ръце, буйната му коса е златисторуса. Погледът му блести безгрижно; той гледа всекиго право в очите, макар да се преструва, че го прави неволно. Облича се така, както малко мъже в наши дни биха се осмелили — с карирани панталони, яркожълта жилетка, носи ловджийски каскети, и други подобни. Виждала съм го само веднъж в строг черен костюм (и колко добре изглеждаше в него!), но когато го попитах защо не се облича по-често така, той отвърна: „Черните костюми се носят в неделя, на погребения и от скучни мъже. Защо да се притеснявам, че се обличам различно? Най-много да не ме допускат в църкви, на погребения и в обществото на скучни хора. Ако това е опасността, някой ден може да изляза и по халат!“
Баща му е делови човек — но той не го крие. „Баща ми сам е избрал своя път в живота, както и аз избирам сам своя“. Трудно ми е да разбера източника на състоянието му — може би получава пари за това, което пише? Но със сигурност не може да бъде вписан на някое от първите места в списъка на кандидатите за ръката ми.
Този неуверен опит за проява на строгост не впечатлява особено Шугър, толкова повече, че тя знае края на историята. Но освен това няма как да не забележи, че няколкото трудно различими един от друг обожатели от предните месеци като че ли са потънали вдън земя, а за Уилям Ракъм се хаби много повече мастило, отколкото е било проливано за който и да било от тях. Много скоро Агнес започва да описва целите им разговори от началото до края, бърза да запише всяко негово мъдро изявление — да не би то да бъде забравено или погрешно цитирано. През есента на 1868-а в записките, където присъства Уилям, описанията са станали толкова ярки, че те звучат почти като страници от роман:
