Аленото цвете и бялото полностью

Уилям изпитва известни затруднения да си представи как някой принуждава лорд Ънуин да направи каквото и да било.

— Бих казал, че един обикновен ултиматум не би свършил работа.

— О, не забравяйте, че новата му съпруга не е такова покорно същество, каквото беше майката на Агнес. При това той има вече деца от нея — негова плът и кръв.

Уилям отвръща с безизразно мънкане — досега не е имал възможност да се запознае с новата лейди Ънуин. Ракъмови са били канени нееднократно в дома на Ънуин, но в очите на Агнес поканата би могла да бъде подписана със същия успех от Велзевул — и тя винаги я връща с отговор „За съжаление няма да имаме възможност да присъстваме“.

(Уверен съм, че тя има дори чувства към теб, скъпа — настоява Уилям в такива случаи, но Агнес така и не е могла да прости повторния брак на лорд Ънуин. Най-малкото, което би могъл да стори, е да оплаква до края на дните си онази свята жена Вайълет Пигот, която „пожертва безсмъртната си душа“ за него; а вместо това този престарял звяр веднага се ожени за тази… за това… същество).

— Признавам си — казва Уилям, — малко се притеснявам от срещата със стария господин след толкова дълго време. Когато поисках от него ръката на Агнес, може би съм го подвел да очаква, че на дъщеря му ще бъде осигурен по-изискан начин на живот от… е, вие знаете историята на живота ми, Констанс. Винаги съм се питал дали той няма лошо мнение за мен…

— О, не, той е мила душица — успокоява го лейди Бриджлоу, докато двамата наближават вилния квартал Чепстоу. — Двамата с горкия ми Албърт бяха приятели, и той правеше всичко по силите си, за да накара Албърт да се откаже от онези неразумни… е, вие също познавате историята на моя живот. А когато Албърт почина, лорд Ънуин ми написа такова мило писмо! Не отправи нито един упрек. А Албърт имаше някои много глупави постъпки. Той не беше умен като вас…

Словоизлиянията на лейди Бриджлоу секват изведнъж. Тя е установила, че двамата вече не са сами на улицата. Към тях наближава една висока, дръглива жена, облечена в грозна черна рокля, със слаби ръце и червена коса, която плаче за подстригване. Жената води за ръка едно закръглено момиченце.

— Как сте, госпожице Шугър — поздравът на Уилям е въздържан, но дружелюбен.

— Много добре, благодаря ви, сър — отвръща кльощавата жена. Устните й са отвратително напукани и се белят. Очите й не са лоши, но е невзрачна и с унил вид — точно както трябва да изглежда една гувернантка.

— Днес е доста по-меко в сравнение с предишните дни — отбелязва Уилям.

— Да, наистина — съгласява се гувернантката, хваща ръката на Софи и я стисва здраво. — Реших да изведа Софи на разходка, защото е много бледа.

— В наши дни крайната бледност е единствено приемливият тен за една дама — заявява лейди Бриджлоу. — Розовите бузи са безнадеждно демоде, нали, Уилям?

Нито тя, нито Уилям поглеждат надолу към детето. Погледите и думите им са насочени право напред — само към госпожица Шугър.

— Софи е извънредно послушна и… старателна ученичка — казва изведнъж гувернантката, очевидно неспособна да поддържа изискан разговор.

— Колко приятно за вас — казва лейди Бриджлоу.

— Много добре, Софи — благоволява да каже Уилям и погледът му среща широко отворените сини очи на дъщеря му само за миг, преди той да продължи нататък.

Когато се връщат в къщата, в задушната топлина на занималнята, Шугър полага отчаяни усилия да се овладее. По тялото й пълзят тръпки, тя едва успява да не затрепери от глава до пети от възмущение — заради себе си и заради Софи. Всеки неин нерв е опънат до крайност от неосъществения порив да се нахвърли като ураган, със зъби и нокти, върху онази самодоволна кучка и да я разкъса.

— Коя беше онази дама, Софи? — пита тя със спокоен тон, след като си е поела дълбоко дъх.

Софи си играе с дървените животни от мъничкия Ноев ковчег. Това все още е любимото й неделно занимание, въпреки че госпожица Шугър й е позволила да прави в неделя, каквото си поиска. По нищо не личи тя да е разстроена от отвратителния начин, по който се отнесоха с нея баща й и неговата спътница; бузите й действително пламтят, но това се дължи на необичайното раздвижване и на силния огън в камината.

— Не знам, госпожице.

— Тя често ли посещава баща ти?

Софи вдига поглед от жирафите, сбърчила озадачено чело. Един въпрос за унаследяването на престола при месопотамската монархия би я затруднил доста по-малко.

— Но нали си я виждала и по-рано? — настоява Шугър със свито гърло.

Софи се замисля за миг.

— Понякога чувам да с’общават за пристигането й — казва тя след малко.

Шугър млъква нацупено. За първи път от месеци насам копнее за хартия и писалка, за да опише на белия лист своето въображаемо отмъщение като онези от романа й. Само че този път жертвата няма да бъде мъж, а една отвратителна дребна жена с физиономия на пекинез. Китките и глезените й ще бъдат здраво завързани.