Тя отива в кухнята и се промушва между печката на Хенри и собствената си печка, за да се добере до шкафа, където държи хляба. Ножът си стои забит в самуна — и толкова по-добре, защото напоследък й се губят много прибори. Няма масло, но затова пък разполага с огромна наличност от месни и рибни консерви — същински дар Божи за независимата жена. Обмисля дали да не отвори говеждия език „Белгрейвия“, но накрая се спира на сьомга. Чувала е, че рибеното масло е полезно за мозъка.
Котаракът на Хенри влиза безшумно, започва да издава жални звуци и да се умилква, бутайки глава в полите й.
— Чакай малко! — кара му се тя, докато търси чиста чаша, в която да си приготви нещо топло за пиене. Но си спомня, че няма мляко, а тя не обича нито чай, нито какао без мляко. Това не е толкова важно; съвсем скоро госпожа Наш ще й налее чай в залата на дружеството.
— Заповядай, нахално същество такова — казва тя и изсипва останалата сьомга направо на пода на кухнята. — Постоянно се възползваш от добротата ми… Защо не излезеш и не си намериш някоя почтена работа, ммм? Трябваше да те кръстя Готованко.
Котаракът накланя глава на една страна.
— Мяу?
Емелин наистина трябва да побърза; успала се е, защото стоя будна до късно, преписвайки в десетки екземпляри едно и също писмо до директорите на държавни училища, в което ги умолява да не изоставят децата от бедняшките квартали. Ако не тръгне веднага, ще изпусне чая и бисквитите.
Къде ли е оставила шапката си? А, да — ето я там, окачена на леглото на Хенри, което все още стои подпряно на стената в дневната. (Поне намери къде да изпрати дюшека благодарение на госпожа Емерсън, която наскоро събираше чаршафи, дюшеци и завивки. Но желязната рамка се оказа прекалено тежка за пренасяне). С помощта на два фуркета и шапчицата, която завързва с панделка под брадичката, Емелин се превръща в госпожа Фокс, готова за нови подвизи.
Точно когато се кани да отвори външната врата, едно писмо се промушва с тихо шумолене през процепа и пада в краката й. Тя го напъхва в чантичката си и излиза тичешком.
Разположила се удобно в заседателната зала на Дружеството за спасение, с чаша чай до себе си, госпожа Фокс изважда плика от чантата си. Оказва се, че писмото се състои само от един лист, маниакално прегъван многократно, докато се е получило миниатюрно квадратче. Госпожа Фокс изглажда листа на масата пред себе си, и присвива очи, за да може да разчита лилипутския почерк.
„Времето изтича“ — така започва писмото. „Знам, че Вие сте добра и мила жена, въпреки че баща Ви е сключил договор със Силите на мрака. (Моят баща също беше злодей, затова Ви разбирам). Аз знам, че Вие вече живеете във Второто си тяло. Хората казват, че не сте красива и че имате лош тен, но те не могат да проникнат до красотата на душата Ви. Как ли сияе тази Душа в съзнанието, че и плътската й обвивка е безсмъртна! А моето земно тяло проявява ужасяващи признаци на упадък, и аз не мога да понеса мисълта, че ще остана пленница в него още дълго време. Аз знам, че Второто ми тяло ме очаква в Манастира на здравето. Моля Ви, моля Ви, моля Ви да ми разкриете тайната на пътя до Манастира. Аз съм готова да тръгна на път, но се боя, че моят ангел-пазител ще настоява да бъда търпелива и да изчакам Ужасния Край. Вие сте единствената ми Надежда. Моля Ви, споделете с мен Тайното Познание, за което копнея.
В името на добрите чувства, които и двете хранехме към Хенри, Ви умолявам да го сторите!
Госпожа Фокс сгъва писмото и го поставя обратно в плика. Около нея сестрите раздигат чаши и чинийки, и обличат палтата и шапките си. Молбата на госпожа Ракъм ще трябва да почака за отговор, първо трябва да се помогне на други души.
