— Мама изобщо не си легна — казва с жалостив тон Софи, замаяна и почти разплакала, докато Шугър й помага да се облече. — Остана цяла нощ навън, в градината, и викаше нещо, госпожице.
— Може би си сънувала, Софи — казва смутено Шугър. Усилието, което положи, за да посрещне деня, да се облече и приготви до седем часа, за да помогне на Софи да направи същото, изтласка нощните кошмари назад в съзнанието й; страдалческите писъци заглъхнаха и тя ги чува като далечен шепот. Сега, когато се опитва да си ги припомни, чува не само тях, но и още два гласа — един женски и един мъжки. О, да, така беше, а и като че ли си спомня някаква суматоха по стълбите.
— Бавачката казваше, че плачът и глезотиите не впечатляват никога — съобщава Софи неочаквано и издува глупаво устни, докато Шугър реши косата й. Детето залита лекичко всеки път, когато гребенът драсне кожата на главата му. Повече от ясно е, че и тя не се е разбудила напълно.
— Всички трябва да се стараем според силите си да бъдем смели, Софи — отвръща Шугър.
В девет и половина, малко след като урокът е започнал, усамотението им в занималнята е нарушено от почукване на вратата. Обикновено, след като прислужницата е прибрала чиниите от закуската, никой не ги смущава до обяд, но сега на прага застава Лети, много сериозна и без поднос в ръцете.
— Господин Ракъм би искат да разговаря с вас, госпожице Шугър — казва тя.
— С мен ли? — примигва Шугър недоумяващо.
— Очаква ви в кабинета си, госпожице.
Лети има добродушно лице, но по него не може да се разчете кой знае какво; ако там е изписано някакво желание да сподели нещо по женски, то Шугър не може да го разшифрова.
Софи вдига поглед от писалището в очакване да разбере какви ще са следващите събития в нейния свят. С кимване и жест Шугър нарежда изписването на имената на музикалните инструменти да продължава. Току-що е убедила Софи, че рисунката на цигулка с провиснал гриф е съвсем приемлива и може да остане в тетрадката, вместо листът да се къса и заниманието да започне наново. Софи отново се навежда над тетрадката, притиснала линийката към недовършената рисунка на едно виолончело, като че ли я е страх то да не се изплъзне изпод пръстите й.
— Ще се върна скоро — казва Шугър. Но когато тръгва след Лети по коридора, тази увереност започва да се изпарява. „Ще ми каже, че иска да напусна“, мисли си тя. „Намерил е гувернантка, която знае френски и немски и може да свири на пиано“. После, подменяйки неоснователните страхове с неоснователна възбуда, продължава: „Не, иска да ме целува по шията, по лицето, да вдигне полите ми и да ме чука. Има ерекция от зори и вече не издържа“.
Килимите под краката й са влажни, наоколо мирише на сапун и на мокра вълна; Лети, след като е изпълнила задачата си, запретва ръкави и се връща към кофата и сюнгера, оставяйки гувернантката да влезе сама при господаря. Водата в кофата е розова.
Сърцето на Шугър се е качило в гърлото, когато почуква на вратата на „светая светих“, кабинета на Уилям, в който не е влизала нито веднъж през всички тези седмици, откакто живее в неговия дом.
— Влез — вика той отвътре, и тя се подчинява.
Първата мисъл на Шугър, когато го вижда седнал зад бюрото си, обвит в цигарен дим, приведен уморено напред и опрял лакти между две купчини писма, е че той прилича на човек, прекарал нощта в пиянски разгул. Очите му са червени и подпухнали, косата му е влажна и сплъстена, брадата и мустаците му не са ресани. Той става от стола, за да я поздрави и тя забелязва по жилетката му тъмни петна от вода — очевидно се е намокрил, като е плискал набързо лицето си.
— Уилям, изглеждаш толкова… ужасно уморен! Сигурно прекаляваш с работата!
Той прекосява стаята — обувките и крачолите на панталона му се изцапани с пръст; сграбчва я така рязко за раменете, че тя трепва, и я притиска към гърдите си. Докато отвръща на прегръдката му, обвивайки го с дългите си, слаби ръце, притискайки буза в неговата, тя се изкушава да му направи забележка, както би постъпила една истинска гувернантка; в главата й се въртят всевъзможни идиотски реплики: „Не смейте да ме докосвате, сър! О! Милост! Ще припадна!“ и така нататък.
— Какво е станало, любов моя? — шепне тя в косата му и се притиска здраво към него, за да го накара да почувства острите очертания на таза й през пластовете дрехи, които шумолят между двамата. — Кажи ми какво те измъчва.
Тези фрази са също толкова банални и глупави като другите, Шугър знае това, но какво друго би могла да каже? Единственото, което иска всъщност, е тази разхвърляна, претъпкана с документи стая с потъмнели от тютюнев дим тапети и килим с цвят на говежди бульон да изчезне и те двамата да се озоват по вълшебство обратно на Прайъри Клоуз, където меки, топли чаршафи ще покриват голите им тела, а Уилям ще впери възторжен поглед в нея и ще каже…
— Уф, това е гадна, безнадеждна история.
Дъхът й секва, защото той я притиска още по-силно към себе си.
— Кое… парфюмерийната индустрия ли? — пита тя, макар да знае отлично, че той има предвид нещо много по-различно.
