Шугър се изтръгва от неспокойните си сънища, примигвайки в полумрака. Тя вдига поглед. Някаква фигура, която първоначално не може да разпознае, се е надвесила над нея с чаша чай в едната ръка и горяща лампа в другата, защото още не се е зазорило истински. Докато Шугър се изправя на лакти, измъквайки ръце от завивките, тя усеща нещо тежко върху краката си и установява, че отвореният дневник лежи захлупен върху лявото й бедро.
„Дявол да го вземе!“ Дано прислужничката го вземе за учебник, или за дневник на самата госпожица Шугър, а не за чужда, крадена вещ.
— Ъъъ… благодаря ти, Роуз — гърлото й е пресъхнало, гласът й звучи като грачене, тя още не вижда ясно около себе си. — Колко е…
— Шест и половина, госпожице. Вторник. Чудесна сутрин.
— Чудесна ли? — Шугър обръща глава към тъмния прозорец. Отражението от лампата на Роуз се откроява в ореол от скреж.
— Имах предвид това, че снегът спря, госпожице.
— А, да… — Шугър потрива очи. — Сигурно щях да спя цял ден, ако не ме беше събудила.
Тя незабавно съжалява за този жалък опит да спечели благоразположението на прислужницата; само успя да представи себе си като немарлива повлекат. „Затваряй си устата, когато не си напълно будна“, напомня си тя.
Когато Роуз и лампата изчезват отново, първите едва забележими проблясъци на зората надникват в стаята на Шугър. Ако присвие много силно очи, тя може да различи странни бели силуети пред прозореца си — като призраци, увиснали напълно неподвижно на двайсетина фута над земята. При първия порив на вятъра призраците започват да се разпадат с шумолене — белите им крайници падат и изчезват нанякъде. Сняг покрива дърветата, бял като пудра и мимолетен.
Потръпвайки, Шугър отпива чай от абсурдно крехката чаша. Тя още не може да привикне към този ритуал — прислужницата да я буди в шест и половина с чаша чай, вместо да се събуди сама към десет или единайсет от слънчевите лъчи, огрели лицето й. За миг тя се озовава назад във времето — не на Прайъри Клоуз, а още по-назад — на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, където гълъбите гукат под покривните греди, златните слънчеви лъчи греят немилостиво, а малкият Кристофър чука на вратата, за да вземе мръсното бельо.
„Трябваше да вземеш Кристофър със себе си“, съска укорително някакъв глас в замътения й мозък. „Домът на госпожа Кастауей не е място за деца“.
Шугър захапва бисквитата, разпилявайки трохи по нощницата си. „Дете е, но е момче“, казва си тя. „Ще порасне и ще стане мъж като всички останали — а светът е направен за мъже“.
Тя допива чая си — цялата чаша не е повече от една глътка, само колкото да овлажни пресъхналия й език. Защо се чувства толкова уморена? Какво се случи снощи? Последното нещо, което си спомня да е прочела, преди да потъне в дълъг, тежък сън, преследвана и в него от писъците на някаква жена и воя на вятъра, бе съобщението на Агнес Ънуин, че е сгодена за Уилям Ракъм.
Дневникът се е затворил в скута й. Тя го отваря отново, прелиства мръсните страници и стига до мястото, където я прекъсна сънят.
„Сгодена съм и ще стана съпруга на един мъж“, пише Агнес, „а почти не знам какъв е той. Колко страшно е това! Разбира се, аз го пузнавам много добре — толкова добре, че бих могла да напиша книга за всички умни неща, които той казва. Но кой е той наистина, този Уилям Ракъм, какво е това, което иска от мен и още не е получил? О, дано не започна да го отегчавам! Той се смее и ме нарича свой странен малък дух — но дали наистина съм достатъчно изключителна, за да бъда достойна за мъж като него?
Когато мисля за брака, сякаш мисля за гмурване в тъмни води. Но дали тъмните води ще станат прозрачни, ако човек се взира в тях в продължение на години, преди да реши да се гмурне? (О, Божичко — може и да не е подходящо да използвам това сравнение, след като не умея да плувам!)
Но не е редно да се притеснявам. Всичко е възможно за двама души, които се обичат. Освен това ще бъда неизказано щастлива, когато престана да се наричам Агнес Ънуин! Примирам от нетърпение!!!“
