— Доколкото ми е известно, разполагаме само с един кочияш, Уилям, освен ако укриваш други, за да ги използваш за собствените си развлечения.
Лъже ли се, или по лицето на Клара наистина се мярна подигравателна усмивка? Що за отвратителна наглост! Трябва да изхвърли нахалната хубостница…
— Невъзпитано ли се държа с теб Чийзмън, скъпа? — пита Уилям с най-учтивия си глас.
— Той е възможно най-добре възпитан за същество от неговата класа — отвръща госпожа Ракъм. — Унизителният отказ е твое дело.
— Мое дело?
— Чийзмън заяви, че си му забранил да ме кара на църква.
— Днес е вторник, скъ…
— Моята църква — подчертава рязко Агнес. — В Крикълууд.
Уилям притваря за миг очи, за да му е по-лесно да си представи как уволнената Клара бедства в отчаяние и мизерия, или как се запалва и изгаря пред очите му.
— Всъщност — казва той с въздишка, — нареждането идва от доктор Кърлоу, скъпа.
Агнес повтаря всяка от думите с презрителната погнуса, която заслужават.
— Доктор. Кърлоу. Нареждане.
— Да — потвърждава Уилям и се чуди как е възможно той, Уилям Ракъм, който може без затруднения да се справи с някой разгневен докер, до такава степен да губи присъствие на духа пред нежната си, миниатюрна жена. Кога кротостта на нрава й, с която го бе очаровала, успя да се превърне в горчивина?
— Доктор Кърлоу счита, че не е добре за здравето ти да… ъъъ… се опитваш да изповядваш религия, различна от… ъъъ…
— Аз се нуждая от чудо, Уилям — казва тя. Говори бавно и отчетливо, сякаш има пред себе си бавноразвиващо се дете. — Мога да се надявам само на чудотворно изцеление. Трябва да се моля в църква, приета от Бога, в църква, където Светата Дева и ангелите небесни снизхождат. Спомняш ли си някога да си присъствал на чудо във
Ръцете на Клара, които досега бяха сключени зад гърба, се плъзват отпред — безобидно, безцелно движение, в което обаче Уилям отново открива следи от присмех.
Той търси някаква духовита забележка, с която да изрази съжалението си и да отклони разговора в по-безопасна посока.
— Признавам, че не следя събитията там особено съсредоточено.
— Признаваш! — съска Агнес с широко отворени очи. — Би трябвало да си признаеш всичко в изповед, но никога няма да го сториш, нали?
— Агнес… — той отново се кани да влезе в спор и отново решава да не се поддаде на предизвикателството. — Не може ли да обсъдим всичко това, когато се почувстваш по-добре? Ти изобщо не си в състояние да ходиш на църква, била тя католическа или англиканска. Горките ти крачета имат нужда от покой и грижи. — Внезапно му хрумва чудесен аргумент. — Освен това как би се почувствала, ако те внесат в църквата като тежък багаж, та всички да те гледат?
Този апел към чувствителността на съпругата му спрямо общественото мнение потъва в празното пространство, изпепелен от възмутения й поглед.
— Не бих се чувствала като багаж — казва тя с треперлив глас. — Бих се чувствала… божествено. Освен това аз изобщо не съм тежка; как смееш да твърдиш такова нещо?!
Уилям съзнава, че думите на жена му, въпреки привидната й уравновесеност, са просто трескаво бълнуване. По-нататъшният спор е безсмислен и ще послужи единствено за забавление на Клара.
— Агнес — заявява той сухо, — аз… аз не мога да позволя такова нещо. Ще станеш за посмешище, а и аз покрай теб. Ще останеш у дома, докато…
С отчаян вопъл тя отмята завивките и изпълзява по дюшека към долния край на леглото с ловкостта на улично хлапе. Стисва здраво усуканите месингови украшения на таблата, по бузите й рукват сълзи и тя проплаква:
— Ти обеща! Да ме обичаш, пазиш и почиташ! „Все ми е едно какво си мислят хората“, така казваше ти. „Другите момичета ми навяват смъртна скука. Ти си моята очарователна фея“, нали така ме наричаше! „Обществото обявява за ексцентрично всичко, от което се бои“ — това е още една от красивите ти фрази. „Бъдещето ще бъде интересно само ако ние имаме смелостта да го направим интересно — а това означава, че се налага понякога да сритваме света по кокалчетата!“
Долната челюст на Уилям увисва от удивление. Беше решил, че предната нощ е преживял най-гротескното изпитание в живота си, но това… това е по-лошо. Да чуе претенциозните си младежки изявления, най-повърхностно позьорските си фрази, извадени от забвението, и то от устата на собствената си жена!
— Аз… аз се опитвам да се грижа за теб според силите си — казва той с умолителен тон. — Ти си болна и аз съм длъжен да те пазя.
— Ти да ме пазиш? — възкликва тя. — Кога изобщо си ме пазил? Виж! Виж! Какво смяташ да направиш с това?!
Тя се отпуска назад и сяда отново на леглото, дръпва нагоре нощницата си и започва трескаво да развива бинтовете от краката си.
— Агнес! Не! — той се хвърля към нея и стисва здраво китките й, но ръцете й продължават да се гърчат и да опипват глезените й. Окървавени бинтове провисват като пипала от краката й, вижда се покрита със синини плът и лепкава аленочервена маса. Уилям неволно забелязва между болезнено слабите крака, които Агнес е оголила, без да мисли, златистите косъмчета на гениталиите й.
