— Сигурно не си го виждала? — казва той, прелиствайки бързо вестника — новини, съобщения за сватби и годежи, докато най-сетне открива страницата, която иска да й покаже. Там, на видно място сред другите, по-малки реклами на средства за пречистване на кръвта и практикуващи хомеопати, се вижда голямо рекламно каре, в което се откроява портретът на Уилям Ракъм във венец от зеленика.
ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ
В ОЧАКВАНЕ НА ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА
ОТ „РАКЪМ’С“
ПРОИЗВОДИТЕЛИ НА ФИНА ПАРФЮМЕРИЯ И КОЗМЕТИКА
Шугър препрочита няколко пъти коледните поздравления, измъчвайки мозъка си за подходящ комплимент. Колко странно й се струва Уилям да й представя своя осъществена идея като свършен факт, без преди това да се е съветвал с нея!
— Много впечатляващо — казва тя. — И текстът е добре подбран. Да, много е хубаво.
— Така успявам да присъствам във вестника с коледните си поздравления отрано — пояснява той, — преди конкурентите ми да са пуснали техните реклами, разбираш ли?
— Ммм — отвръща Шугър. — Кой знае как ще се ядосват, че не са се сетили първи, нали?
В мислите си тя вижда непрекъснато една и съща ужасна картина — как Агнес насочва мръсната лопата към земята, а острието се забива в бледата плът на краката й.
— Несъмнено идущата Коледа ще се постараят да ме изпреварят — казва Уилям. — Но този път им отнех първенството.
— Догодина ще измислиш нещо още по-хитро — уверява го Шугър. — Аз ще ти помогна.
Те се целуват отново, и този път той изглежда склонен да продължи нататък. Тя пъхва ръка в панталона му и усеща как той се втвърдява още преди пръстите й да са се добрали до него.
— Кога ще се смилиш над мъките ми? — мърка тя в ухото му, успявайки да прикрие истеричните нотки в гласа си със сладострастно стенание. Но когато прехвърля крак над коленете му, за да седне върху него, тя установява с учудване, че наистина е влажна между краката. Наистина, Уилям се държи грубо и безчувствено, но той не е на себе си от притеснения, Шугър е убедена, че дълбоко в себе си той е почтен, и че — слава Богу — все още я желае. Ако само успее да го накара да влезе в нея, ако чуе безпомощния му стон, всичко отново ще бъде наред.
Дългите й гащи са смъкнати до глезените, тя се отпуска в скута му, ахва облекчено, когато усеща докосването на члена му — и в този момент някой почуква на вратата. Без секунда колебание тя скача настрани, придърпвайки гащите си нагоре още преди да е възстановила равновесието си. Уилям прави горе-долу същото. Тази проява на взаимно разбиране, синхрона в движенията им, докато оправят дрехите си и си възвръщат благоприличието на позите, протича с еротична плавност, придадена от инстинкта.
— Влез! — извиква пресипнало Ракъм.
На вратата отново застава Лети, този път много смутена — не от господаря си и гувернантката, чийто прекъснат разговор очевидно е бил образец на благоприличието, а от тежкото бреме на вестта, която носи.
— Госпожа Ракъм, сър… — присвива се смутено момичето. — Тя ви… вика.
— Вика ме?
— Да, сър. Спешно е, сър.
Уилям се озърта в стаята с подпухнали, зачервени очи, обзет от нежелание да се примири с тежката си съдба.
— Много добре, Лети — казва той накрая. — Идвам веднага.
Прислужницата се оттегля, а Уилям излиза иззад бюрото, оправяйки яката и вратовръзката си.
— Извънредно съм поласкан — отбелязва той саркастично, докато минава с тежка стъпка покрай Шугър, — че съм желан от толкова жени едновременно.
Спалнята на Агнес, толкова често затъмнявана през деня, е облята в тревожна дневна светлина — завесите са дръпнати докрай, за да може слънцето да нахлува вътре безпрепятствено. Госпожа Ракъм би трябвало да е почти в безсъзнание под въздействието на опиати, но тя е напълно будна, седнала в леглото, облечена в безукорно чиста нощница, закопчана до брадичката. Завивките в долната част на леглото са силно издути от превързаните й крака. Изражението й е напълно спокойно, макар по брадичката й да се забелязват няколко драскотини, останали след снощната схватка със съпруга й, Шиърс и Роуз, докато те се опитваха да я приберат насила обратно в къщата. Клепачите на невероятно сините й очи са зачервени. Всичко това Уилям забелязва в мига, в който влиза в стаята. Както и факта, че Клара се е изправила до леглото на господарката си като гвардеец на пост.
— Всичко е наред, Клара — казва Уилям, — можеш да си вървиш.
Прислужницата прави небрежен реверанс — едва забележимо раздвижване на тялото.
— Госпожа Ракъм настоява да остана, сър.
— Тя е моя камериерка, Уилям — напомня му Агнес. — Мисля, че имам право поне на един човек в този дом, който да защитава интересите ми.
Уилям изправя рамене.
— Агнес… — започва той с предупредителен тон, но после се отказва. — За какво искаш да разговаряме?
Агнес си поема дълбоко дъх.
— Бях принудена да изтърпя унизителния отказ — подема тя, — на собствения си кочияш.
— Чийзмън?
