„О, скъпо дневниче, защо става така — въпреки че в историята на света е имало милиони сватби и те дават милиони възможности да знаем как всичко да протече гладко, собствената ми сватба заплашва да се превърне в истинска лудница? Остават само четири часа до Голямото събитие, стоя полуоблечена в сватбената си рокля, а прическата ми дори не е започната! Къде е това момиче? Какво би могла да върши и какво може да бъде по-важно от прическата ми тъкмо в този ден! Освен това е поставила портокаловите цветчета на воала ми прекалено рано и те ще увехнат! Трябва да намери свежи, иначе ще се ядосам!!
Но сега вече трябва да спирам, за да не би в бързината и желанието си да опиша всяко тъй скъпо за мен събитие да си счупя нокът или да полея роклята с мастило. Представи си само, скъпо дневниче — да застана пред олтара с петно от мастило на роклята!
До утре тогава — или (ако успея да отделя мъничко време) дори до довечера!
Когато вече няма да бъда
Агнес Ънуин,
А вечно твоята
Агнес Ракъм!!!“
Шугър обръща страницата, но от другата страна няма абсолютно нищо. Прелиства още една страница — пак нищо. Тя продължава да прелиства забързано, и тъкмо когато стига до извода, че Агнес Ракъм е решила да започне описанието на брачния си живот в нов дневник, попада на няколко нови записки — без дата, зацапани, написани с ужасяващо ситен почерк.
„Загадка: ям по-малко, отколкото преди да вляза в тази ужасна къща, а пълнея.
Обяснение: хранят ме насила, докато спя.“
На следващата страница:
„Сега вече съм убедена, че това е истината. Демонът сяда на гърдите ми и налива овесена каша в устата ми. Извръщам глава, но лъжицата следва устните ми. Ведрото, пълно с каиш, е голямо като онези, в които донасят лед. Отваряй уста, казва той, иначе няма да мръдна оттук цяла нощ.“
Следват още празни страници, и накрая това:
