Той се движи бавно, по-бавно, отколкото го е правил с която и да било друга жена през живота си. Снегът навън се превръща в суграшица, трополи по прозорците, хвърля сенки по стените, от които те добиват вид на мраморни. Когато достига момента на екстаз, той възпира желанието си да се движи на тласъци, стои напълно неподвижен, докато спермата се излива от него в непрекъснат поток.
— … бро… броят всичките ми кости… — мънка Агнес, а Уилям си позволява един-единствен стон на наслада.
Минута по-късно той вече стои до леглото и бърше Агнес с носната си кърпа.
— Клара? — проплаква тя капризно, и започва да търси с едната си превързана ръка завивките. — Студено…
(Уилям е отворил за кратко прозореца, защото съществува опасност обонянието на прислужницата да е също тъй остро като носа й).
— Още малко, скъпа — казва той и продължава да я бърше. Внезапно, за негов ужас, тя започва да облекчава пикочния си мехур в тънка, жълтеникава струйка, която се стича по белия чаршаф.
— Мръсно… мръсно… — хленчи Агнес. Далечният й, сънлив глас е изпълнен със страх и отвращение.
— Спокойно, спокойно, Агнес — успокоява я той и придърпва обратно завивките върху нея. — Клара ще се върне скоро и ще ти помогне.
Но Агнес се гърчи под завивките, стене и мята глава върху възглавницата.
— Как ще се прибера у дома? — проплаква тя, а после невиждащите й, безумни очи се отварят и тя облизва намазаните си с балсам устни. — Помощ!
Обзет от мъчителна скръб и съжаление, Уилям й обръща гръб, затваря прозореца и излиза бързешком от стаята.
— Следващия път, когато се събудя — размишлява Софи същата вечер, докато Шугър я приготвя за сън, — вече ще е Коледа.
Шугър чуква шеговито с показалец детето по носа.
— Ако не си легнеш скоро — казва тя с привидна строгост, — Коледа ще дойде в полунощ, а ти така и няма да разбереш.
О, каква радост й доставя съзнанието, че е спечелила доверието на Софи дотолкова, че може да вдигне шеговито ръка пред лицето й, без тя да трепне уплашено. Тя издърпва одеялата догоре; брадичката на Софи е още леко влажна, а ръцете на Шугър са още топли и розови от водата.
— Нали знаеш какво става с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа? — продължава закачливо Шугър.
— Какво? — Софи е обзета от безпокойство, че може и да не успее да заспи въпреки старанието си.
Шугър не е очаквала това; въпросът беше чисто реторичен. Тя се рови във въображението си, и след миг отваря уста, обзета от желанието да каже следното: „В стаята ти ще връхлети ужасно чудовище, ще те хване за краката и ще те разкъса на парчета като пиле“.
— В ста… — започва тя с глас, изпълнен със злорадство, преди да успее да прехапе устни. Стомахът й се свива, лицето й става кървавочервено. Деветнайсет години са й били необходими да приеме пред себе си, че е дъщеря на госпожа Кастауей — че мозъкът в черепа й и сърцето в гърдите й са копия на същите органи, които пулсират като набрали циреи в тялото на майка й.
— Н-нищо не се случва — мънка тя, докато гали рамото на Софи с трепереща ръка. — Съвсем нищо. Освен това съм сигурна, че ще заспиш веднага, малка моя, стига само да затвориш очи.
Тя духва свещта, изгаряща от срам при мисълта за това, което едва не стори, и тръгва към собствената си стая.
По това, което пише в дневника си Агнес Ънуин в деня на собствената си сватба, изглежда, че седемнайсетгодишното момиче се намира в състояние на трескава възбуда. Доколкото Шугър може да прецени, страховете и съмненията й как ще се отдаде като съпруга на Уилям Ракъм са изчезнали — или изтласкани на заден план. Единствено мисълта за церемонията я изпълва със страх, но този страх е примесен с детински възторг:
