Тя изтичва до камината. Там, върху легло от ярка, пламтяща жарава, тлее тялото на тъмнокожата кукла на Софи — краката му вече са се превърнали в пепел, туниката се е свила като препечен къс бекон, но белите зъби още се виждат в ухилената уста, докато пламъците ближат бавно пращящата тъмнокоса глава.
— Софи! — възкликва обвинително Шугър. Прекалено уморена е, за да овладее острия си тон; усилието, което положи, за да не избухне пред Уилям, изсмука и последните й остатъци от такт. — Какво си направила!
Софи се вдървява, отпуска далекогледа и бавно се обръща върху столчето. Лицето й е разкривено от страх и вина, но в нацупената й гримаса се долавя и предизвикателство.
— Горя негърчето, госпожице — казва тя. После, за да не би гувернантката да злоупотреби с детското й лековерие, допълва: — То не е живо, госпожице; просто куп стари парцали и малко порцелан.
Шугър поглежда надолу, към разпадащото се малко телце, и се разкъсва между порива да го извади от огъня, или да сбута отвратителното нещо с ръжена, за да спре да тлее и да изгори по-бързо. Обръща се към Софи и понечва да отвори уста, но точно тогава погледът й пада върху красивата френска кукла, която наблюдава сцената от другия край на стаята, стърчаща над ноевия ковчег с голямата си шапка с пера и самодоволното, безизразно лице, обърнато точно към камината. Думите замират в гърлото й.
— Той стоеше върху един сандък с чай, госпожице — продължава Софи. — Под него трябваше да има слон, госпожице, а пък го няма, и затова той не може да стои прав, освен това е черен, а пък истинските кукли не са черни, нали госпожице? А беше и мръсен, целия в петна, откакто по него тече кръв.
Въздухът в стаята се замъглява от дим; и детето, и гувернантката търкат раздразнено насълзените си очи.
— Все пак, Софи, просто да го хвърлиш така, в огъня… — започва Шугър, но млъква; не може да се насили да произнесе думата „грях“. Тя е запечатана като с нагорещено желязо в съзнанието й от думите на госпожа Кастауей: „Ние сме порочни и не можем да бъдем други, малка моя. Думата е била измислена, за да опише такива като нас. Мъжете обичат да тънат в грях; ние сме грехът, в който те тънат“.
— Трябваше преди това да ме попиташ — казва тя и взема най-сетне ръжена; скоро и двете ще се разкашлят, а ако димът излезе през пролуките на вратата и плъзне из къщата, ще има неприятности.
Софи наблюдава как познатите очертания на куклата й се размиват и изчезват в пламъците.
— Но той си беше мой, нали, госпожице? — казва тя. Долната й устна трепери, очите й са влажни и мигат бързо. — Нали можех да правя с него, каквото си поискам?
— Да, Софи — отвръща Шугър с въздишка. Пламъците се издигат по-високо и хилещата се глава се търкулва бавно върху пепелта от тялото.
— Беше си твой.
Тя съзнава, че трябва да се постарае този случай да бъде забравен колкото е възможно по-бързо и двете да се заемат с уроците, но внезапно й хрумва един подходящ отговор и тя не успява да устои на изкушението.
— Можехме да го дадем на някое бедно дете — казва тя и рови подчертано ядосано с ръжена из пепелта. — На някое нещастно, бедно дете, което си няма никакви кукли, с които да играе.
Секунда след това Софи избухва в неистов плач — вие толкова високо, че косъмчетата по тила на Шугър настръхват. Детето скача от стола и рухва на пода, без да спира да крещи, свито на безпомощна купчинка сред разпилените като локва около него фусти. Само след миг лицето й подпухва и почервенява така, че заприличва на къс сурово месо, разлигавено от сълзи, сополи и слюнка.
Шугър стои неподвижна и я гледа, стъписана от жестоката сила на детското страдание. Стои така, залитайки леко, и иска да повярва, че всичко това е само сън, от който може да избяга само с едно обръщане в леглото. Иска й се да имаше сили да прегърне Софи сега — когато е най-грозна и най-противна, иска й се да можеше с една такава прегръдка да пропъди от гърчещото се тяло на детето всяка болка и всяка грозота, на което е било научено. Но сили не й стигат; това ревящо червено лице я плаши и я отблъсква; освен това не би понесла тъкмо днес Софи да я отблъсне — това би й попречило да запази присъствие на духа. Така че тя стои така, с писнали уши, стиснала здраво зъби, и мълчи.
След няколко минути вратата на учебната стая се открехва — може и да е имало почукване, а Шугър да не го е чула — и Клара провира вътре острата си муцуна.
— Мога ли да помогна с нещо, госпожице Шугър? — опитва се тя да надвика шума.
— Съмнявам се, Клара — казва Шугър, докато плачът започва бързо да утихва. — Превъзбуди се около Коледа, това е причината…
Ревът на Софи секва с рязко изхълцване, а лицето на Клара се вкаменява като маска в израз на възмущение и неодобрение — как смее това отвратително дете да вдига толкова шум, без да има някаква сериозна причина?!
— Кажете на мама, че съжалявам! — хленчи Софи.
