От друга страна може би цялата тази история с гласовия телеграф е измама, поредната измислица, с която вестник, лишен от по-стойностни публикации, запълва страниците си. Като си помисли само защо дойде чак до Фроум! Разбира се, онзи приятел с новия метод се оказа чиста проба измамник, при това дори безинтересен измамник. Уилям очакваше поне той да го позабавлява с разни бълбукащи течности, смрадливи изпарения и приглушени подвиквалия: „Вижте само!“, а вместо това бе подканен да прегледа драсканиците на някакъв си обикновен студент, който си търсеше благодетел, за да финансира изследванията му. Да ни пази Бог от тази главозамаяна младеж, която иска пари, за да строи въздушни кули!
— Не разбирам — каза Уилям на младия човек със зле прикрито раздразнение. — Ако процесът има ефект, защо да не можете да демонстрирате това на практика? Макар и на по-елементарно, грубо ниво, например с няколко цветчета в една тава?
В отговор младежът посочи с жест мизерната си квартира — искаше да каже, че в тази просяшка стая е невъзможно да се осъществят дори най-незначителните чудеса. Дрън-дрън! Нека тогава тъне в самосъжаление — и без това няма как да го убеди да не се занимава с глупости. Обеща му да го има предвид, пожела му успех в по-нататъшната работа, и се измъкна.
След тази потискаща среща Уилям обиколи набързо градските забележителности, върна се в пансиона и остана известно време в стаята си. Легнал на чуждото, прекалено меко легло, той се опита да прочете някаква брошура за отглеждането на цибетки и практическите спънки пред оцеляването им в по-студен, северен климат, от гледна точка на един специалист в производството на парфюми, но се оказа, че не е в състояние да схване нищо и съжали, че не си беше взел вместо това някакъв роман.
На всичкото отгоре и този пансион му подейства крайно деморализиращо. Собственицата настоя да й продиктува името „Ракъм“ буква по буква, като че ли го вписваше в гражданския регистър, и макар да го изгледа много внимателно, лицето му явно не й беше познато. Разбира се, всички сапуни в банята бяха на „Пеърс“. На нито един от тях не се виждаше украсената с орнаменти буква „Р“. Седнал на ръба на грозната, нашарена със сини вени вана, Уилям едва не се разплака.
Всичко вече му е ясно. През месеците, откакто пое в ръцете си юздите на фирмата „Ракъм“, той е бил тласкан напред от прилив на оптимизъм; виждаше как с всеки изминал месец състоянието му се увеличава, а опияняващите вечери на Прайъри Клоуз и среднощните разговори с Шугър го бяха накарали да повярва, че бъдещето разтваря врати пред него, че издигането на концерна „Ракъм“ до върха на славата и богатството е историческа неизбежност. Едва сега истината му смигва лукаво, надничайки през мъглите на бъдещето. Той ще изгради своята империя, лишена от наследник, ще остарее, и през последните години от живота си ще види как делото на живота му се срива. Той ще бъде един съвременен Озимандий, отчаянието е негова съдба, делото му ще рухне, ще се превърне в руини или — което е още по-лошо — ще бъде присвоено от съперниците му. Тъй или иначе, след един-два века името „Ракъм“ няма да означава вече нищо. И семето, от което ще поникне тази унизителна съдба, е тук, пред него, в една сапунерка, в един пансион във Фроум, графство Съмърсет.
Тъй като терзанията му станаха вече непоносими, той побягна от хотелската стая и тръгна да търси кръчма. Попадна на тази „Веселата овчарка“, в която седи сега пред чаша уиски. Но кръчмата не е онова уютно, весело убежище, което си бе представял — тя е мрачна и потискаща, дъските по пода имат болезнено жълтеникав оттенък, а барът е покрит с изкуствен мрамор. Вярно, в огнището гори буен огън, но това е единствената прилика между това място и „Камината“; пред огъня се е свило едно старо куче със сълзящи очи, което скимти и бръчка муцуна насън всеки път, когато някоя искра прелети през решетката. Посетителите нямат нищо общо с бъбривите провинциалисти от представите му, които щяха да го разсейват с разказите си — всички пият мълчаливо, сами или насядали по двама-трима, и само от време на време някой посочва с брадичка чашата си, което ще рече, че иска да му я напълнят. Две грозни, възрастни жени си намират някаква работа зад бара и явно са прекалено заети, за да посочат маса на Уилям. Затова той си я избра сам — в една тъмна ниша близо до вратата на тоалетната.
Часовникът над бара е спрял на полунощ, Бог знае кога и колко отдавна, изтощен от усилието да отброява максималния брой удари. Уилям изважда собствения си часовник, за да пресметне още колко часа трябва да изминат, преди да си легне, за да има известна надежда да поспи. Незабавно за него се лепва някакъв съмнителен тип, който му предлага в замяна на сребърния му часовник друг — от чисто злато. Когато Уилям не проявява интерес, човекът се ухилва и пита:
— А госпожата обича ли огърлици и пръстени, сър?
