Уилям свива юмруци от двете страни на чашата с уиски и заплашва нахалника с полиция. Желаният ефект е постигнат, но Уилям забелязва, че ръцете му продължават да треперят дори след като натрапникът е изчезнал. Намръщен, той допива уискито и прави знак да му налеят ново.
Минават обаче само още няколко минути и до него сяда друг човек — този път не е крадец, а обикновен досадник. Досадникът — мрачен тип с огромни, рошави вежди и палто от туид — пита Уилям дали не са се виждали някъде преди, например на търг за коне или за старинни мебели, и подчертава, че ако Уилям има нужда от нещо в тези области, ще бъде най-добре да се обърне към него. Уилям мълчи. В мислите му седемнайсетгодишната Агнес тича с развени поли на бялата си рокля през обляна от слънчевите лъчи зелена морава в парка на баща си и гони своя обръч, който се клатушка като пиян. „О, Божичко, като че ли е редно вече да порасна, нали?“ каза тя тогава задъхано, като имаше предвид, че скоро ще се причисли към омъжените жени. О, Господи! Как сияеше заруменялото й лице! Какво й отговори той тогава?
— Вие с какво се занимавате?
— Ммм… моля? — изръмжава Уилям, а видението на годеницата му изчезва.
Досадникът се привежда към него през масата. Отблизо се забелязва изобилието от пърхот по обилно намазаната му с помада глава.
— Каква е професията ви? — пита той отново.
Уилям отваря уста, за да каже истината, но внезапно го обзема страх, че досадникът ще го вземе за лъжец; че утре ще завре мазния си нос във всички парфюмерийни магазини във Фроум и ще се убеди, че никъде не се намират продукти, произведени от някаква си фирма „Ракъм“.
— Писател съм — казва Уилям. — Пиша критически статии за някои от добрите литературни списания.
— Пари падат ли?
Уилям въздъхва.
— Свързвам двата края.
— Та как се казвахте?
— Хънт. Джордж У. Хънт.
Човекът кимва, отхвърляйки без колебание името в бездънната яма, където попадат имената, които не представляват интерес.
— Аз съм Рей, Уилям Рей. Не забравяйте — ако някога ви потрябва кон, аз съм насреща.
И той изчезва нанякъде.
Уилям се озърта предпазливо, опасявайки се от появата на нов нежелан събеседник, но като че ли възможностите на кръчмата в това отношение са се изчерпали. Едва сега той забелязва, че като изключим двете жени зад бара и овчарката от отвратителната картина, окачена над входната врата, в кръчмата няма нито една жена. Жените зад бара са грозни като смъртта, овчарката е кривогледа — не е възможно художникът да го е направил умишлено, нали? — и се хили вулгарно, показвайки всичките си зъби. Ах, колко малка и съвършена е устата на Агнес, когато се усмихва, устните й разцъфват като розова пъпка върху меката прасковена кожа… макар че последния път, когато Уилям я целуна по устата — преди пет години или повече, устните й бяха леденостудени, като парчета замразен портокал…
Той вдига чашата си, за да си поръча още уиски. Никога не е имал особена слабост към пиенето, но бирата, която се сервира тук, е от вида, която хора като Бодли и Ашуел изплюват незабавно с погнусен вид. Освен това упойката на силния алкохол е единственият начин да успокои своите бясно препускащи мисли, за да може да се прибере в пансиона и да потъне в блаженството на съня въпреки сравнително ранния час. Убийственото главоболие на сутринта ще бъде ниска цена за една нощ, прекарана в сън без сънища.
След още две уискита той решава, че алкохолът си е свършил работата и че му е време да си върви. Часовникът над бара показва дванайсет, мъмри го отново да вади своя часовник от джоба на жилетката, но е убеден, че няма да съжалява, ако положи възможно най-скоро глава върху възглавницата. Уилям става… и внезапно го връхлита неотложна нужда да повърне и да се изпикае, при това незабавно. Той тръгва с неуверена стъпка към тоалетната, решава, че някоя уличка отвън му гарантира по-голяма анонимност, излиза, препъвайки се, от „Веселата овчарка“ и потъва в тъмните улици на Фроум.
Само след секунди открива един тесен пасаж, който и без това вече мирише на урина — идеалното място, където може да осъществи намеренията си. Залитайки, той вади пениса си и започва да пикае върху натрупаната мръсотия; за съжаление още не е приключил, когато гаденето се надига в стомаха му като вълна и Уилям започва да повръща неудържимо.
— Ох, Божичко, горкия! — възкликва наблизо женски глас.
Все още плюейки, той вдига поглед и забелязва с насълзените си очи някаква жена, която идва към него — млада жена, без шапка, с тъмна, разпусната коса и сива рокля на черни райета.
— Горкият човек — казва тя и пристъпва към него, полюлявайки бедра.
Уилям й махва да си върви и продължава да се дави — ужасяваща е наистина бързината, с която лешоядите се струпват около човек, изпаднал в безпомощно състояние.
— Сега имаш нужда от меко легло, миличък — настоява жената с гукащ глас. Вече е достатъчно близо, така че Уилям вижда ясно лицето й, прилично на маска от пудрата и нарисуваната с черно мастило бенка на брадичката.
Той отново махва яростно с ръка през надигащите се миризми и изревава:
