— Махай се! — след което тя, за щастие, наистина си тръгва.
Но само след половин минута няколко чифта яки, космати ръце сграбчват Уилям Ракъм за раменете и пешовете на палтото. Той се опитва да се изтръгне от хватката, но един жесток удар по главата го изпраща в бездната на безсъзнанието.
— Прекачване!
Влакът се разтърсва, спира, вратите се разтварят и пътниците се изсипват в гъмжилото на гара Падингтън. Съскането на изпуснатата пара незабавно бива заглушено от гласовете на тълпата, докато хората, които чакат да си получат складирания върху покривите на вагоните багаж се борят, за да не бъдат отнесени от перона от вълните забързани хора, които искат само да се махнат колкото е възможно по-бързо оттук.
Тук могат да се видят всевъзможни представители на човешкия род — навсякъде се въртят вихрено широките, пъстри поли на жените и се открояват на погребалния фон на мъжките костюми, но има и много деца — блъскани и тласкани от куфари и чанти. Колко сладки могат да бъдат децата, когато са добре гледани и облечени! И колко жалко, че вдигат толкова шум, когато са невъзпитани! Ето там едно вече реве с пълно гърло и не обръща никакво внимание на увещанията на майка си. Детенце, слушай майка си, немирно дяволче такова — тя знае всичко най-добре, а ти трябва да престанеш да хленчиш, да вдигнеш падналата си кошничка и да тръгваш напред.
Жената, която разсъждава така, докато наблюдава сцената, застанала малко встрани, изглежда като част от многохилядната тълпа на лондонските бедняци — тя е сама, бедно облечена, и куца. Тъмносинята й памучна рокля е измачкана, с нещо като сивкава престилка отпред — нито една дама, която държи на себе си, не е носила такъв модел от десетина години насам. Опърпаната й шапка е бежова на цвят, но някога е била бяла, а светлосиньото й наметало е толкова проскубано от старост, че е заприличало на овчата вълна, от която е било изтъкано някога. Тя обръща гръб на шумната сцена и се нарежда на опашката пред касата за билети.
— Пътувам за Лостуитиел40 — казва тя на човека зад гишето, когато идва нейният ред.
Човекът я оглежда от горе до долу.
— Влакът за Пензанс няма третокласни вагони — предупреждава я той.
Жената измъква новичка, шумоляща банкнота от някакъв процеп в роклята си.
— Ще пътувам във втора класа — и се усмихва плахо, защото всъщност е радостно възбудена от това ново преживяване.
За миг човекът зад гишето се поколебава и се пита дали пък да не се обади в полицията — редно е да се проучи откъде тази бедно облечена жена разполага с такава банкнота. Но опашката е много дълга, а пък и в лицето на тази беднячка има някаква неуловима привлекателност — като че ли, ако съдбата й бе предопределила по-лек живот, тя би могла да стане най-очарователната малка женичка, за която един мъж може да мечтае, вместо да се опитва да свързва двата края със собствени сили. Освен това кой може да прецени дали една бедно облечена жена може да притежава законно една такава банкнота или не? Светът е шарен — нали едва миналата седмица му се наложи да обслужва някаква жена във фрак и с панталон!
— Отиване и връщане? — пита той.
Жената се колебае, после отвръща с усмивка:
— Защо не? Човек никога не знае…
Човекът дъвче горната си устна, докато попълва билета.
— Седемнайсет и седем, перон номер седем — казва той. — Прекачване в Бодмин.
Бедно облечената жена взема късчето хартия в мъничките си ръце и се отдалечава, накуцвайки. Озърта се, забравила за миг, че е сама, очаквайки да види камериерката да идва забързано след нея, повлякла куфара с рокли. Тогава си припомня, че вече никога няма да има нужда от камериерка — тези жалки дрипи на гърба й са последните дрехи, които ще носи в този живот. Те служат единствено да прикриват голотата й, докато преведе старото си тяло до крайното му местоназначение.
Тя си поема дъх, за да събере смелост, и започва да си проправя път през тълпата — движи се много предпазливо, за да не би някой да я настъпи. Не е стигнала много далеч, когато някаква едра жена застава на пътя й: Те изпълняват нещо като кратък танц, като две дами, които се опитват да се разминат в тесен коридор, после спират. Лицето на по-възрастната жена е размекнато от съчувствие.
— Мога ли да ти помогна с нещо, мила?
— Не мисля — отвръща Агнес. Получила е специални инструкции да не се заговаря с непознати.
— Отскоро ли си в Лондон?
Агнес не отговаря. Наистина, споменът й за тазсутрешното тръгване на път е малко смътен — часът, когато шепотът на Светата сестра я разбуди, беше много ранен и навън беше още тъмно, но едно нещо си спомня с абсолютна яснота — нарежданията на Светата сестра да не разкрива нищо за пътуването си пред нито един от хората, които ще срещне по време на пътуването си, независимо от това колко дружелюбни изглеждат.
— Аз съм съдържателка на пансион за дами-християнки, наскоро пристигнали в Лондон — продължава достолепната непозната. — Прости ми, ако греша, но ти наскоро си овдовяла, нали?
Агнес продължава да мълчи.
— Изоставена…?
