Агнес завърта отрицателно глава. Надява се, че този жест е позволен. Досега е изпълнила до последна подробност всяко нареждане на Светата сестра, по време на всички перипетии на бягството — ужасяващото разкритие за надвисналото над нея предателство; обличането на бедняшките одежди; нахлузването на обувки върху ранените крака; предпазливото промъкване надолу по стълбите, като крадец в собствената си къща; достойното, безмълвно сбогуване на входната врата — само едно махване с ръка, преди да закрета напред в снега и мрака — да, тя прие всички тези неща така смело, както бе очаквала от нея Светата сестра; би било истинска трагедия да не издържи и да извърши грешка тъкмо сега.
— Изглеждаш полумъртва от глад, скъпа — упорства настоятелната самарянка. — В моя пансион има храна, колкото си искаш, три пъти дневно, камините горят денонощно. И няма да ти искам пари; можеш да си изкарваш прехраната с шев или каквото там умееш да правиш.
Агнес, дълбоко засегната от предположението, че фигурата й би придобила по-добър вид, ако се отдаде на лакомията, на която монументалната жена пред нея дължи тлъстините си, се изправя в целия си ръст и казва с унищожителна любезност:
— Госпожо, много сте любезна, но грешите. Нямам нужда от вашите услуги и ви моля единствено да се отстраните от пътя ми. Трябва да се кача на влака.
Лицето на жената помръква, умело изиграното съчувствие потъва в появилите се дълбоки бръчки, но тя отстъпва все пак и Агнес я подминава забързано, като полага усилия да върви грациозно, сякаш е в бална зала. Краката я болят ужасно, но това е въпрос на достойнство.
На седми перон началникът на гарата подканва пътниците да се качват във влака за Пензанс, стиснал здраво езика на звънеца, и ги насочва с дръжката.
— Всички да се качват! — подвиква той и се прозява.
Агнес успява да се качи сама в своя вагон, намира място и сяда. Седалките са дървени, като в църква, без меката тапицерия, на която е привикнала, но всичко е съвсем чисто и изобщо не прилича на конюшня на колела, както винаги си е представяла второкласните вагони. Спътниците й са един брадат старец, млада майка с бебето си (което за щастие спи) и едно нацупено момче със синина на бузата и ученическа чанта. В изпълнение на инструкциите на Светата сестра Агнес се разполага на своето място до прозореца и веднага затваря очи, за да предотврати всякакви опити на спътниците й да я заговорят.
Внезапно я обзема такава умора, че тъй или иначе надали би имала сили да говори; болката пулсира в краката й като наказание за дългото скитане пеш из улиците на Нотинг Хил, докато най-сетне, на зазоряване, я спаси преминаващ файтон; дългото чакане да отключат вратите на гара Падингтън; унизителната подкана на полицая да върви по пътя си; ухажванията на някакъв пияница. Главата я боли ужасно — на обичайното място зад лявото око. Слава Богу, че това е последният ден, през който се налага да изтърпява такива мъки.
— Изпращачите да слизат!
Агнес почти не чува гласа на началник-гарата; кръвта пулсира оглушително в главата й; но това не е и необходимо, тя го е чувала толкова пъти в сънищата си. Вместо това в трескавия й мозък се разнася шепотът на Светата сестра: Не забравяй, когато стигнеш на онова място и слезеш от влака, не разговаряй с никого. Тръгни от гарата и върви, докато навлезеш сред полята. Тогава похлопай на вратата на някоя селска къща или на някоя църква, и кажи, че търсиш манастира. Не го наричай „Манастир на здравето“, защото хората там не го знаят под това име. Просто настоявай да ти посочат пътя към манастира. Не се съгласявай с нищо друго, не казвай никому коя си, и настоявай, докато те упътят. Обещай ми, Агнес, моля те, обещай ми.
Влакът се разтърсва, изпухтява и потегля. Агнес отваря едно око — това, което не заплашва да се пръсне — и хвърля поглед през прозореца, обзета от отчаяната надежда, че ще види своя ангел-пазител на перона, че Светата сестра ще й кимне окуражаващо, за да знае Агнес, че се е държала като смело момиче. Но нея я няма — тя сигурно е заета другаде, да спасява души и да се грижи за наранени тела. Агнес ще я види съвсем скоро — на края на своя път.
Обгърната от райска топлина, тя се рее — гола и безтегловна — далеч над фабричните комини и камбанариите, високо в знойните небеса. Във въздуха се носят опияняващи аромати, нежен ветрец и меки облаци прииждат на вълни, на приливи и отливи. Не, това няма нищо общо с прозрачната неподвижност на нейните представи за Рая. Тя има по-скоро чувството, че се носи в огромен океан, чиято вода може да вдишва, плава из плътния въздух, стеснява разстоянието между собственото си тяло и тялото на мъжа, който лети до нея. Когато достига до него, тя разтваря бедра, обвива го с ръце и крака и разтваря устни, за да приеме въплътената му любов.
