А къде е доктор Кърлоу, личният лекар на госпожа Ракъм? Човек би могъл да очаква да го види тук, нали? Но той не е в Англия, в момента се намира в Антверпен, за да представи пред един симпозиум своите виждания за лечението на микседем. Това там е дъщеря му, Емелин Фокс, застанала ненатрапчиво в най-задните редици. И тя е вдовица! Божичко, случвало ли ви се е някога да бъдете на такова погребение — пълно е с вдовци и вдовици! Дори лейди Ънуин не е първата лейди Ънуин, не, дори майката на Агнес не е първата — имало е друга, трета, или може би трябваше да кажа първа; тази, първата лейди Ънуин, починала почти веднага след сватбата си и после, само седмици след погребението, лорд Ънуин се запознал с Вайълет Пигот, която също била вече вдовица — следите ли мисълта ми? Наистина, бракът им предизвика голям скандал, и затова е по-добре тези неща да си останат забравени в мъглите на миналото, особено пък когато сме се събрали по такъв тъжен повод; на такова място клюките звучат неприемливо, но нека не забравяме, че ако Вайълет Пигот е въртяла кокетно чадърчето си пред лорд Ънуин, още преди тялото на горката му жена да е изстинало, кой би могъл да съди един полупобъркан от скръб мъж за погрешната му преценка?
Така или иначе, всичко това е минало, и няма защо да се занимаваме вече с него, особено като се има предвид, че никой от нас не е запознат с всички факти около тази история, дори и госпожа Фицхю, въпреки че по-голямата й сестра е била много близка с първата лейди Ънуин.
Но докъде бяхме стигнали? Ах, да, до госпожа Фокс. Добре изглежда, нали? Само преди половин година всички бяха убедени, че няма да присъства на други погребения, освен на своето собствено — а ето я тук, което доказва, че човек никога не може да бъде сигурен в предвижданията си. Но те бяха ли близки с госпожа Ракъм? Никой не си спомня да ги е виждал заедно. Може би пък присъства тук като заместничка на баща си? Изглежда натъжена, но същевременно — да се осмеля ли да отбележа? — на лицето й е изписано едва забележимо неодобрение. Тя е твърд защитник на кремацията, знаете ли? Доктор Крейн не може да я понася. Веднъж станала посред една негова проповед и заявила: „Извинете, сър, но това, което казвате, не отговаря на истината“. Представяте ли си? Да можеше да сме били там…
Тъй или иначе, госпожа Фокс е тук и се въздържа от коментари, докато доктор Крейн говори. Очите й са сухи, държи се с достойнство — всъщност очите на всички дами са сухи и всички те се държат с достойнство. Единствено госпожа Гууч прави опит да се разподсмърча, но когато установява, че няма последователки, се отказва.
А мъжете? Те как се държат? Уилям Ракъм изглежда измъчен и объркан; несъмнено още не е осъзнал колко дълбока е раната, причинена от смъртта на жена му. Скръбта на лорд Ънуин е толкова овладяна, че напомня по-скоро на отегчение. Хенри Колдър Ракъм стои неподвижно, с тъжно изражение, без да откъсва очи от свещеника; всеки път, когато някоя пауза в речта му бъде прекратена от нов изблик на многословие, гърдите на Ракъм Старши се надигат във въздишка.
Монологът на доктор Крейн като че ли наближава своята кулминация — току–що спомена нещо обнадеждаващо за „пръст при пръстта“, което би трябвало да означава, че гробарите скоро ще спуснат ковчега в ямата. Преподобният напомня на опечалените, че само тленните ни останки са пръст и пепел, но че те нямат никакво значение в сравнение с безсмъртния дух. В ярката светлина на смъртта душите ни се разкриват в действителната си същност, лишени само от една дребна, незначителна частица на личността — тялото. Загубата на тленната й обвивка не е действителна загуба за госпожа Ракъм, защото тя продължава да живее — не само в спомените за нрава и делата й, които присъстващите тук несъмнено помнят с добро, но — което е по-важно — и в лоното Божие.
„Всички, които имаха щастието да я познават, ще я помнят с обич — това, което загуби светът, спечелиха небесата“ — надписът на надгробния камък е почти същият като на надгробната плоча на Хенри, която е в съседство. Кой би могъл да очаква от един изтерзан от мъка човек да съчинява оригинални нови фрази? Да не би да искат да съчинява някакви метафизически излияния в стила на Хърбърт? И кой на негово място би се справил по-добре? Смъртта е прекалено ужасна, за да се възпява в красиви стихове.
