Ракъм не си дава труд да я изпрати; всъщност, когато се появи наемният файтон, с който Клара трябваше да отпътува, нито един от обитателите на къщата не отдели поне минута, за да се сбогува с нея. Появи се единствено Чийзмън, услужлив и ухилен, качи багажа й на файтона, увери я на висок глас, че днес е първият ден от новия й живот и опря голямата си лапа ниско под кръста й, докато й помагаше да се качи. Тъй като бе разкъсвана от противоречиви желания — дали да се разплаче, увиснала на врата му, или да му се изплюе в лицето, в крайна сметка Клара не направи нищо, позволи му да прибере провисналите й през вратичката на файтона поли и остана така, с каменно изражение, докато колата най-сетне потегли.
В чантичката в скута й се крие препоръчителното писмо, написано от Уилям Ракъм, което тя още не е прочела. Етикецията изисква при представяне на препоръки на новото работно място пликът с писмото да бъде неразпечатан — това придава по много дискретен начин предимство на кандидата, защото намеква за пълната му увереност, че не е възможно писмото да съдържа друго, освен възторжени похвали. След като Клара успее да се настани в дома на сестра си, ще има време да отвори плика на пара — и тогава ще установи, че Ракъм я описва като прислужница с приемлив интелект, безкрайно предана на господарката си, но недотам на господаря си, сръчна и компетентна камериерка, чийто недружелюбен нрав не би трябвало да се отрази на вярната й служба при един бъдещ толерантен работодател. Тогава Клара ще избухне в гневни тиради и ще изрази съжаление за пропуснатата възможност да каже на онзи надут простак и грубиян Ракъм искреното си мнение за него. Сестра й ще се съгласи тактично, съзнавайки, че Клара никога не би посмяла да отвори уста от страх, че Ракъм би могъл да си вземе писмото обратно и да го накъса на парченца.
— Чума да тръшне всички в този дом! — ще извика тогава Клара. — Дано всички измрат и дано гният в ада!
Да, така ще каже Клара по-късно. А засега тя само хапе долната си устна, брои дърветата в парка Кенсингтън, покрай които минава файтонът, и се пита дали духът на госпожа Ракъм ще я преследва, задето е отмъкнала няколко от по-незабележителните й скъпоценности. Че за какво са му на нейния дух някакви си гривни и обици, особено тези, които тя и без това почти не носеше, и не би забелязала липсата им, докато беше живя? Ако на този свят има някаква справедливост, тази кражба не би трябвало да има никакви последици — освен възможността Клара да припечели нещо. Да, но казват, че духовете на мъртвите били отмъстителни… Клара се надява госпожа Ракъм, където и да е сега, да си спомни дългите години, през които камериерката беше единствената й съюзница срещу противния й съпруг, и да намери сили в нематериалното си сърце да каже: „Правилно си постъпила, вярна моя прислужнице“.
Времето е необичайно меко за сезона. Никой не би могъл да си пожелае по-прекрасен слънчев ден от този, на който Шугър навършва двайсет години.
Макар 19 януари да се пада в средата на зимата, и последните остатъци от киша вече са изметени от улиците, небето над главата на Шугър е синьо-лилаво като лавандулов цвят, облачетата са бели като на картинка в детска книжка. Тревата в парка е влажна, но не от сняг или дъжд, а от разтопен скреж — дори не е толкова мокра, че да овлажни обувките й, докато Шугър пристъпва по нея. Единственото сигурно доказателство за сезона е дългият език от помътнял лед, провиснал от устата на каменния дракон на празното фонтанче в градината. Но дори тази висулка е обсипана с блестящи като пот капчици и бавно се поддава на голямото топене.
„Родила съм се в ден като този“, мисли си Шугър.
Софи поглежда каменния дракон, после отправя очи към гувернантката си с надеждата тя да й позволи да огледа по-отблизо каменното чудовище. Шугър кимва в знак на съгласие, и Софи се покатерва на ръба на каменното корито — с известно затруднение, защото траурните й дрехи са много стегнати и неудобни. Детето успява да запази равновесие на ръба, опряло ръка в сивия каменен хълбок на дракона. Старите й вълнени ръкавички не са особено елегантни, но миниатюрните ръкавици от свинска кожа, които баща й подари за Коледа, изобщо не й ставаха, а когато госпожица Шугър ги сложи на обтегачи за големи ръкавици, шевовете им се пръснаха.
Софи мушва глава под муцуната на дракона и плахо протяга език към блестящата ледена висулка.
— Не, Софи! Това е мръсно!
Детето се отдръпва рязко, като че ли му е ударила плесница.
— Защо вместо това не отчупиш висулката? — смутена от съзнанието колко е лесно да уплашиш едно дете, Шугър се опитва да върне веселото настроение на Софи. — Хайде, удари я здраво!
Софи протяга плахо облечената си в ръкавица ръка и тупва висулката, но тя не пада. После, окуражавана от гувернантката си, тя я удря по-силно, и ледът се отчупва. Тъничка струйка жълтеникава вода протича с бълбукане от оголения железен чучур.
— Видя ли, Софи? — казва Шугър. — Успя да пуснеш водата!
