Под зоркия поглед на гувернантката Софи обикаля фонтанчето, вървейки по ръба на коритото като по въже. Широките поли на траурната рокля й пречат да вижда къде стъпва, но тя продължава да върви бавно и тържествено, разперила ръце като криле, за да пази равновесие.
Дали етикецията на траура позволява дъщерята на наскоро починала жена да бъде извеждана на публични места? Шугър няма никаква представа, но дори да се окаже, че е нарушила етикета, кой ще я упрекне? Всички прислужници в дома на Ракъм ходят на пръсти и не смеят да отворят уста, а Уилям се е усамотил в кабинета си — нека целият свят види колко тежко го е поразила скръбта (макар всъщност светът да не може да го види) — така че и той няма никаква представа какво прави Шугър, когато не е с него.
А дори той да научи истината, какво от това? Необходимо ли е наистина те двете със Софи да се свиват зад спуснатите завеси в онази къща, където смехът е забранен и всичко тъне в черно? Не, Шугър няма да позволи погребалният покров да се спусне и над тях. Ще провежда уроците на Софи навън винаги, когато времето позволява — в парковете и градинките на Нотинг Хил. Горкото дете и без това през по-голямата част от живота си е било укривано като позорна тайна.
— Време е да започнем с историческите стихчета, детето ми — казва Шугър, и лицето на детето светва. Ако има нещо, което Софи да обича повече от игрите, то е учението. Тя поглежда надолу към земята, канейки се да скочи; но ръбът на каменното корито е доста висок и тя надали ще се справи с тези тежки и неудобни дрехи. Какво да прави?
Внезапно Шугър изтичва напред, поема детето в ръце и го завърта весело. Всичко става само за секунди, колкото човек да си поеме веднъж дъх, но в този дълъг миг Шугър изпитва по-голяма физическа наслада, отколкото е изпитвала през целия си живот, прекаран в прегръдки. Краката на Софи докосват мократа трева, тя стъпва на земята; Шугър се отдръпва, задъхана. Слава Богу, слава Богу, детето сияе от възторг — очевидно не би имало нищо против това да се повтори някой път.
По-късно Шугър преценява с удивление и дори с известно смущение, че чувствата й към Софи са станали извънредно силни. Това, което при пристигането й в дома на Ракъмови беше твърдо решение да не тормози злочестата си ученичка, се е просмукало в кръвта й и сега пулсира в цялото й тяло — но това вече е съвсем различен порив, страстно желание да направи Софи щастлива.
На този деветнайсети ден от януари, на двайсетия си рожден ден, застанала сред градинката, все още развълнувана от докосването на детското телце, Шугър си представя как Софи се е гушнала при нея, в леглото й; двете са облечени в еднакви бели нощници, а главата на детето почива на гърдите й — представа, която би й се сторила смешна само преди няколко месеца, включително защото само преди няколко месеца тя кажи-речи нямаше гърди. Но напоследък гърдите й са наедрели, като че ли на прекалено дълго проточилото се юношество е сложен край и тя най-сетне е станала жена.
Софи започва да марширува бавно и тържествено около фонтанчето, и рецитира стихчетата:
— Много добре, Софи — казва Шугър, преди да се отдалечи. — Упражнявай се сама, а ако си забравила нещо, ела да ме попиташ.
Софи продължава да марширува и да рецитира напевно, съчинявайки инстинктивно някаква своя мелодия към стиховете, така че те се превръщат в песен. Ръцете й, стегнато увити в черен креп, отмерват такта, удряйки се равномерно в хълбоците.
