Уилям се взира в ковчега, докато гробарите го повдигат с въжетата. Той е стиснал здраво зъби, за да устои на изкушението да попие потта от челото си. Опасява се, че в такъв случай „Покривният крем на Ракъм“ и „Прасковеният руж на Ракъм“ ще останат по носната кърпа и ще разкрият синините и белезите. Най-сетне настъпи моментът; елегантният, полиран до блясък сандък най-сетне е спуснат в гроба, а доктор Крейн подема прастарите прощални думи. Уилям не се чувства ни най-малко утешен; „пепел и пръст“ звучи много добре в надгробната проповед, но от чисто научна гледна точка за „пепел“ може да се говори при кремация, а не при погребение. Тялото в този ковчег е вече в напреднал стадий на разложение, и Уилям може да предположи, защото го е виждал на онази каменна маса в моргата, че крайният резултат няма да бъде пепел, по-скоро нещо като течност или каша.
Според Уилям тялото в ковчега вече се е променило в сравнение с видяното от него миналата седмица, и докато гробарите спускаха ковчега, той си представяше как разкъсаната, разложена плът вътре трепти като желе.
Той преглъща с усилие, за да потисне напиращия стон. Странно как не може да повярва, че от Агнес е останала поне някаква неразложена част, а когато си помисли за Хенри, който е в земята от месеци и следователно би трябвало да бъде в далеч по-лошо състояние, си го представя мумифициран, цял, като статуя от дърво. Дори в гроба брат му се съпротивлява на гниенето, не е загубил своята непреклонност и праволинейност, докато (поне така мисли Уилям) лекомислието на Агнес, типично женската й лабилност по някакъв загадъчен, алхимичен път я осъжда на разложение.
Той отклонява поглед; силите му са на изчерпване. Има ли някой тук, край гроба, който да не е убеден, че е докарал жена си до самоубийство? Те го презират, всички тези жени, тези клюкарстващи „близки приятелки“ на Агнес; в сърцето си всяка от тях обвинява него за смъртта й; към кого да погледне за утеха? Не може да обърне очи към Шугър, защото тя стои до Софи, а той не иска да мисли какво ще стане с дъщерята на Агнес след смъртта на майка й. Вместо това в отчаянието си Уилям поглежда към лейди Бриджлоу. Той е удивен — и дълбоко трогнат — защото и нейните очи блестят от сълзи. „Какъв смел мъж сте вие!“ — казва тя. Не на глас, разбира се, но очите й, изражението й са достатъчно красноречиви. Той притваря очи и се олюлява леко, заслушан в меките тупвания на буци пръст в пръстта.
Някой леко го подръпва за ръкава. Той отваря очи, убеден, че ще види женско лице, но се оказва, че до него е застанал един от служителите в погребалното бюро.
— Насам, ако обичате, сър.
Уилям го гледа неразбиращо.
Служителят сочи към света отвъд гробищната ограда с ръка, облечена в черна ръкавица.
— Каретите чакат, сър.
— Да… аз… — заеква той, после млъква. От сутринта го преследваше страхът, че ще се наложи да говори, че ще трябва да се оправдава, да обяснява, пелтечейки, защо Агнес вече не е между живите. Изведнъж осъзнава, че никой не го кара да обяснява каквото и да било. Той е извинен, никой не задава въпроси. Време е да се прибере у дома.
Още на следния ден Клара Тилотсън е уволнена. Или, по-дипломатично казано, тя е освободена с разрешението на господин Ракъм, за да може да си потърси подходящо назначение в дом, чийто господар не е вдовец.
„При възникналата промяна на обстоятелствата“ — това е фразата, която Уилям употреби, когато й съобщи новината. Разбира се, това всъщност не беше никаква новина и тя бе напълно наясно какво предстои; защо поне не му спести неприятностите и не изчезна незабавно ведно с тънката си талия и остроносата си муцуна? Ах, да — защото имаше нужда от препоръчително писмо. А не можеше ли Уилям просто да остави писмото в преддверието, да го окачи с панделка на закачалката например? Не, разбира се, така не се прави. Колкото и ненавистна да му е била винаги Клара, наложи се да понесе един последен разговор с нея.
Трябва да се отбележи, че през последния й работен ден в дома на Ракъмови Клара претърпя някаква забележителна метаморфоза — внезапно стана любезна като продавачка на цветя и раболепна като ваксаджийче. Веднъж дори почти се усмихна! Още рано сутринта тя бе упражнила едно от най-ценените умения на всяка камериерка — способността си да опакова дрехи и всякакви други принадлежности така, че когато бъдат извадени отново от куфара, да не бъдат смачкани или пострадали по някакъв начин. Багажът, в който побра всички свои вещи, беше значително по-малък от багажа, с който Агнес замина за една седмица във Фолкстън — за да бъдем съвсем точни, става дума за един сандък, един малък платнен куфар и една кутия за шапки.
