От друга страна, на Клайд, и то приблизително по същото време, му бе съдено да види нещо, близко свързано с Робърта, което, както човек би си рекъл, само присмехулна и дори зложелателна съдба би могла да нареди или да позволи да стане. Защото, потеглили следващата неделя по предложение на Сондра на север, към езерото Ароу, където се намираше вилата на семейство Тръмбул, за да се порадват този празничен ден на ранната пролет, близо до Билц, през който трябваше да минат, наложи им се да се отбият на изток, в посока на родния дом на Робърта. Когато излязоха най-после на един път от север на юг, който идваше направо от Трипетсвил край стопанството на Олдън, те свиха на север. След няколко минути стигнаха пред самото стопанство на Олдън, на кръстовището с друг път от изток на запад, който водеше към Билд. Тук Трейси Тръмбул, който караше колата в момента, поиска някой да слезе и да попита в близкото стопанство дали този път наистина води за Билд. Клайд беше най-близо до вратата и изскочи навън. И тогава, като погледна името върху пощенската кутия, сложена на кръстопътя и явно принадлежаща на страхотно разнебитената стара сграда на височинката по-нагоре, с голямо изумление видя, че то беше Тайтъс Олдън — така се казваше бащата на Робърта. И понеже тя му беше разправяла, че родителите й живеят близо до Билд, в ума му в същия миг проблесна, че трябва да е родният й дом. Това го накара да се поспре, да се поколебае дали да продължи към къщата, или не, понеже веднъж беше подарил на Робърта малка своя снимка и не беше изключено да я е показвала на близките си. От друга страна, самата мисъл, че този запуснат, порутен дом има нещо общо с Робърта, а следователно и с него, беше достатъчна да породи желанието да се обърне и да побегне.
Но Сондра, която седеше до него в колата и забеляза сега двоумението му, извика:
— Какво има, Клайд? Страх те е от бау-бау?
И той долови мигновено, че ако не тръгне веднага към къщата, те ще продължат да се занимават с държането му, и се запъти нагоре по пътечката. Но впечатлението от сградата, след като я поразгледа по-внимателно, бе достатъчно, за да събуди в ума му най-тревожни и мъчителни размишления. И това ако беше къща! Тъй самотна и гола дори в този слънчев пролетен ден! Този взел-дал хлътнал покрив! Събореният комин на северната страна с грубите буци циментирани полски камъни, които се търкаляха в основите му, килналият се полусъборен комин на южната страна, който се държеше само благодарение на редица подпорки! Занемарената пътека от пътя долу, по която сега бавно се изкачваше! Доста му подействаха изпочупените и разместени камъни, които служеха за стъпала пред входната врата. А небоядисаните порутени пристройки изглеждаха още по-неугледни покрай всичко друго.
Божичко! Само като си помислеше, че това е родният дом на Робърта! И като си помислеше, че тя настоява да се оженят тъкмо сега, когато храни всички тези надежди във връзка със Сондра и този светски кръг в Ликъргъс! И Сондра е в колата с него и вижда всичко… макар и да не го знае. Каква беднотия. Колко жалко и безпросветно е всичко! И той е започнал така, но колко далече назад е останало то!
Премалял, с неприятно болезнено усещане под лъжичката, като от нанесен там удар, Клайд се приближи до къщата. И тогава, сякаш за да го разстрои още повече (ако това беше възможно), вратата се отвори и на прага се появи Тайтъс Олдън със стара, протъркана и окъсана на лактите дреха, увиснали като торби износени памучни панталони и груби, нелъснати и не по мярка селски обувки и с поглед го запита какво желае. И Клайд, сащисан от дрехите, както и от явната прилика с Робърта в очите и устата, колкото можеше по-бързо го попита дали долният път от изток на запад минава през Билц и дали излиза на главния път на север. Но при все че би предпочел едно бързо „да“, та да може да се обърне и да си тръгне, Тайтъс предпочете да слезе в двора и там с ръкомахане обясни, че ако искат да излязат на истински хубав път, по-добре ще е да продължат още поне две мили по това Трипетсвилско шосе от север на юг и чак тогава да завият на запад. Клайд кратко му поблагодари, обърна се почти преди той да беше свършил и забърза към колата.
Защото сега пак си спомни с чувство на безкрайно притеснение за Робърта, която мисли, точно сега мисли, че скоро, въпреки онова, което му предлага Ликъргъс — настъпващата пролет и лято, любов и романтика, веселие, обществено положение, влияние, — той ще се откаже от всичко, ще замине и ще се ожени за нея. Ще се завре в някоя затънтена дупка! О, колко ужасно. И с дете, на неговата възраст! О, защо е бил толкова глупав и слабоволев да се свърже с нея по такъв начин? Само заради няколко самотни вечери! О, защо, защо не можа да почака? Тогава този друг свят пак щеше да се отвори пред него. Само да беше почакал!
