А сега безспорно, ако не съумее бързо и лесно да се отскубне от нея, ще бъде осъден да се лиши от цялото това друго великолепно признание, и другият свят, от който произлиза, ще простре към него безрадостните си сиромашки ръце и ще го стисне за гърлото отново, също както немотията на семейството му го беше притиснала и почти удушила в самото начало. Дори му дойде наум — някак смътно и за първи път — колко странно беше, че това момиче и той, тъй поразително еднакви по произход, бяха изпитвали такова влечение един към друг отначало. Защо е било така? Колко странен е все пак животът. Но още повече го тревожеше стоящият пред него проблем как да намери изход. И от този момент нататък, през цялото това пътуване, той рови в ума си за някакво решение. Стига Робърта или родителите й да се оплачат само с една дума на чичо му или Гилбърт, и с него е свършено.
Тази мисъл толкова го разтревожи, че макар преди да беше бърборил заедно с другите за очакващите ги може би развлечения, когато се върна в колата, остана мълчалив. А Сондра, която седеше до него и преди това от време на време му шепнеше за плановете си за лятото, вместо да поднови бъбренето, пошепна:
— Какво му е станало на момченцето? — Когато проличеше, че Клайд е разстроен, макар и съвсем малко, тя започваше да му гука така, по бебешки, понеже това му действаше почти като електрически ток, макар и сладко мъчително. „Мъничката ми гугутка“ наричаше я понякога той. — Лицицето съвсем тъзницко. Пледи малко лицицето съвсем засмяно. Хайде, наплави муцунката весела пак. Засмей се на Сондла. Стисни лъката на Сондла, хайде, бъди ми доблицко момценце, Клайд!
Тя се обърна и надникна в очите му, за да види има ли някакъв ефект това галено бебешко дърдорене, и Клайд, разбира се, положи крайни усилия да се покаже по-весел. Но все пак, въпреки неописуемо чудесната й любов към него, призракът на Робърта и на всичко, което тя представляваше сега във връзка с цялото положение, не се махаше от очите му — нейното състояние, съвсем скорошното й окончателно решение, явната невъзможност да направи сега нещо друго, освен да замине заедно с нея.
Ами… вместо да си навлече такава беда на главата… няма ли да е по-добре за него, дори и да загуби веднъж завинаги Сондра, да избяга, както при случая с убитото дете в Канзас сити… и да не чуят вече нищо за него. Но тогава ще загуби Сондра, връзките си тук и чичо си… този свят! Каква загуба! Каква загуба! Мъката да скита от място на място; да трябва да пише отново на майка си за известни обстоятелства, свързани с бягството му, за които някой друг би могъл да й пише после оттук по-подробно… и да го изложи много по-зле. Ами всичко това, което ще мислят за него близките му! А напоследък беше писал на майка си, че напредвал тъй бързо. Каква беше тази фаталност в живота му, която караше да му се случват такива неща? Нима все такъв ще му бъде животът? Да бяга от едно или друго положение само за да започне всичко отново някъде другаде… може би само за да се види принуден да бяга от нещо още по-лошо. Не, той не може да избяга пак. Трябва да приеме положението, и да го реши по някакъв начин. Трябва!
Боже!
Настъпи пети юни и семейство Финчли замина, както бе казала Сондра, но само след като тя най-настоятелно предупреди Клайд да бъде готов да дойде у семейство Кранстън на втората и третата събота след това — щяла да му пише по-определено сетне, — и заминаването й подейства на Клайд така, че просто не знаеше какво да прави в нейно отсъствие, както беше потиснат от заплетеното положение поради състоянието на Робърта. А тъкмо по това време и страховете, и изискванията на Робърта бяха станали извънредно настойчиви и той наистина не можеше да я увери повече, че стига да почака още мъничко, и ще бъде в състояние да й помогне. Както и да я убеждаваше, според нея положението й беше вече критично и не можеше в никой случай да се шегува повече с него. Фигурата й, както тя настояваше (макар че до голяма степен само си го въобразяваше), дотолкова се променила, че нямало да може да крие още дълго и всички, с които работела заедно във фабриката, скоро щели да узнаят. Не можела вече нито да спи, нито да работи спокойно — не бивало да остава тук повече. Усещала вече болки, чисто въображаеми в нейния случай. Трябвало да се ожени за нея сега, както й е обещал, и да замине с нея веднага… някъде… където и да било… близо или далеч… стига тя да се избави от сегашната страшна опасност. И щяла да се съгласи — както сега почти го умоляваше — да го пусне да си върви по пътя, щом се роди тяхното дете… наистина… и нямало никога да иска нищо повече от него… никога! Обаче сега, още тази седмица… в никой случай не по-късно от петнадесети, трябва да нареди да се погрижи за нея, както й е обещал.
