Антрефилето, достатъчно банално за множеството летни злополуки, почти не заинтересува Клайд. Изглеждаше чудновато, разбира се, девойка и мъж да дойдат някъде на малко езеро, да тръгнат с малка лодка посред бял ден и така да загубят живота си. Чудновато беше също, че след това никой не е могъл да установи тяхната самоличност. Но ето че беше така. Мъжът беше изчезнал безвъзвратно. Клайд захвърли вестника, без много да мисли за това отначало, и насочи вниманието си към други неща — към въпроса, който наистина го тревожеше: как да постъпи? Но по-късно, когато гасеше светлината, преди да си легне, и все още размишляваше за сложната проблема, която представляваше собственият му живот, изведнъж му мина през ума (кой ли дявол му пошепна?… зъл съвет на някой зъл дух?) да предположи, че той и Робърта… не, да кажем той и Сондра… (не, Сондра знае така добре да плува, и той също) той и Робърта бъдат някъде в малка лодка и тя се преобърне, да кажем, точно в това време, когато го терзаят тези ужасни усложнения? Какъв начин да се избави! Какво освобождение от огромната и сега вече наистина съсипваща го проблема! От друга страна… чакай… не бързай толкова!… та би ли могъл човек дори да помисли за подобно разрешение на такава трудна проблема като неговата, без да извърши престъпление в сърцето си, а… ужасно, страхотно престъпление? Не бива дори да помисля за подобно нещо! Това е грешно… грешно… ужасно грешно! И все пак, да речем, че… случайно, разбира се… такова нещо стане наистина? Тогава това ще бъде краят на всичките му неприятности във връзка с Робърта, нали? Край на всичките заплахи, свързани с нея… край дори на страховете и сърдечните терзания, свързани със Сондра. Безшумно, не оставящо никаква диря, несвързано с никакви разправии решение на всичките му сегашни мъчнотии и само радост пред него, завинаги. Само едно случайно, непреднамерено удавяне, а след това — блестящо бъдеще, открито за него!
Но само да мисли за такова нещо във връзка с Робърта по това време… (защо умът му натрапчиво го свързва с нея?)… това е ужасно и не трябва, не бива да позволява такава мисъл да занимава ума му! Никога, никога, никога! Не бива! Това е ужасно! Страхотно! Това е мисъл за убийство, нищо друго! Убийство?!!! И все пак така раздразнен е бил, и още беше, от писмото, което му беше писала Робърта, противопоставено на писмото от Сондра… тъй възхитителна и омайна бе картината на нейния живот и неговия, както го описваше тя сега, че колкото и да се мъчеше, Клайд не можеше да пропъди съвсем това друго и като че ли лесно и така естествено решение на цялата му проблема… само да можеше подобна злополука да се случи на него и Робърта. Защото в края на краищата той не замисляше никакво престъпление, нали? Мислеше само за нещастие, което, ако се случеше или ако можеше да се случи… Ах… да не беше това „ако можеше да се случи“. Това е лошата, грозна мисъл, която не трябва, не бива да допуска в ума си. Не бива! И все пак… и все пак… Той е великолепен плувец и би могъл да изплува на брега без съмнение, каквото и да е разстоянието. Докато Робърта, както знае от ходенето с нея на разни плажове предишното лято, не умее да плува. И после… и после… е, после, освен ако реши да й помогне, разбира се…
Като размишляваше и седеше сега в светлината на лампата в стаята си между девет и половина и десет вечерта, обзе го странно усещане, че го полазват тръпки по цялото тяло, от косата до крайчеца на пръстите. Каква чудновата и страшна мисъл! И събудена у него от този вестник по такъв начин! Не беше ли това странно? Освен другото, горе в този езерен край, където щеше да отиде сега при Сондра, има много, много езера от всички страни, нали? Има десетки езера горе, където е Сондра. Поне тя бе казала тъй. А Робърта така обича природата и водата… макар и да не знае да плува… не знае да плува… не знае да плува. И те, или поне той, отиват, където има езера, или биха могли двамата, не биха ли могли… и ако не, защо не? Понеже бяха си говорили двамата, когато правеха плановете, да отидат в някой курорт за Деня на независимостта на четвърти юли… окончателното им заминаване… на двамата с Робърта.
Но не! Не! Самата мисъл за нещастен случай като този във връзка с нея, колкото много и да му се искаше да се отърве, беше греховна, грозна, ужасна! Не бива да позволява мисълта му да се спира върху подобни неща дори за миг. Това е твърде грешно… твърде гнусно… твърде ужасно! О, каква страшна мисъл! И да му дойде на него! И не друг път, а сега… когато Робърта иска той да замине с нея!
Смърт!
Убийство!
Убийството на Робърта!
Но да се избави от нея, разбира се… от това нейно прекомерно, непоклатимо, непроменимо искане! Той вече съвсем изстина, целият се изпоти само при мисълта за това. А сега… кога… кога!… Но не бива да мисли за това! И смъртта на това неродено дете!
