В отделни моменти на Клайд му се струваше, че ще му се завие свят от радост, че до известна степен се е изпълнило голямото му желание, че постигането му почти напълно зависи от него; в други моменти, когато мисълта за Робърта го обгръщаше като леден вятър, сякаш нищо не можеше да бъде по-печално, по-ужасно, по-сковаващо мечтите му за красота, любов и щастие, отколкото това, което го заплашваше сега. Това ужасно антрефиле за езерото и за удавилата се двойка! Вероятността, че въпреки безумния му копнеж след седмица или две, или най-много три ще трябва да напусне всичко това завинаги. А после изведнъж се сепваше и си даваше сметка, че е изтървал топката или че играе лошо, че Бъртин или Сондра, или Грант викат: „О, Клайд, за какво мислиш?“ И от най-тъмните дълбини на сърцето си би отвърнал, ако заговореше: „За Робърта.“
И тази вечер пак, у Брукшо — изискана компания от приятели на Сондра, Бъртин и други. Нова среща със Сондра на дансинга, тя цялата — усмивка, понеже заради всички събрали се тук, особено майка й и баща й, трябваше да се преструва, че не е видяла Клайд преди, че дори не знае за присъствието му тук.
— Вие тук? Това е чудесно! У Кранстън? О, колко приятно. Това е точно до нас. Е, сигурно ще се виждаме много често, а? Какво ще кажете за една разходка с коне утре преди седем? Бъртин и аз яздим почти всеки ден. И ще отидем на пикник утре, ако не се случи нещо, ще се разхождаме с кану и моторница. Не се тревожете, че не яздите добре. Ще накарам Бъртин да нареди да ви дадат Джери: той е направо агънце. И да не ви е грижа, че нямате костюм за езда. Грант има купища дрехи. Следващите два танца съм обещала на други, но през време на третия ще поседите с мен, нали? Аз зная чудесно местенце вън, на балкона.
Тя се отдалечи, протегнала ръка, но погледът в очите й говореше: „Ние се разбираме.“ А по-късно вън, на сянка, когато никой не ги гледаше, тя притегли лицето му към себе си и жадно го целуна, а преди да изтече вечерта, двамата тръгнаха по пътечка, която водеше от къщата покрай брега на езерото, и можаха да се прегърнат на лунна светлина.
— Сондра така се радва, че Клайд е тук. Той толкова много й липсва!
Тя го галеше по косата, когато той я целуваше, а Клайд си спомни за сянката, тъй тъмно легнала между тях, и трескаво, с отчаяние я притисна.
— Ах, сладкото ми момиченце! — възкликна той. — Моята хубава, хубава Сондра! Само да знаеш колко те обичам! Само да знаеш! Да можех да ти разправя всичко. Да можех да ти разправя!
Но не можеше да го направи сега… нито някога после. Никога нямаше да се осмели да й заговори дори за най-малка подробност относно черната преграда, която лежеше сега между тях. Защото при нейното възпитание, при мерилата за любовта и брака, установени за нея, тя никога не би разбрала, никога не би искала да направи такава голяма жертва, колкото и да го обича. И той би се видял изоставен, зарязан в същия миг, и с какъв ужас в очите й!
Но когато я притисна силно до себе си, тя погледна пребледнялото му напрегнато лице и очите, в които месечината отгоре палеше бели електрически искрици, и възкликна:
— Толкова много ли обича Клайд Сондра? О, сладкото момче! Сондра го обича също. — Тя хвана главата му с двете си ръце и като я стисна здраво, целуна го бързо и страстно десетина пъти. — И Сондра няма да се откаже от своя Клайд. Няма! Само почакай и ще видиш! Каквото ще да се случи сега. Може да не е чак толкова лесно, но тя няма да се откаже. — И след това, тъй неочаквано и практично, както често правеше, възкликна: — Но трябва да вървим, веднага. Не, нито целувка повече. Хайде, Сондра казва „не“! Ще забележат отсъствието ни. — Тя отстъпи от него, хвана го за ръката и го задърпа към къщата тъкмо навреме, защото насреща им идваше Памър Търстън, който беше тръгнал да я търси.
Сутринта, както му беше обещала Сондра, тръгнаха с коне към нос Вдъхновение, и то преди седем — Бъртин и Сондра с яркочервени амазонки, бели бричове и черни ботуши, със свободно пусната коса, развявана на вятъра; те бързо препускаха напред повечето време, после се връщаха при него. Или Сондра весело му викаше да ги настигне, или двете със смях спираха да побъбрят стотина крачки напред в някое потайно кътче, приличащо на храм сред заградилите го дървета, където той не можеше да ги види. И поради интереса, който Сондра тъй явно проявяваше към него тези дни — интерес, който Бъртин беше започнала да смята, че може да завърши със сватба, ако не попречи възникването на някакви семейни усложнения, — тя, Бъртин, ги обсипваше с усмивки; беше самото въплъщение на сърдечността и мило настояваше Клайд да прекара у тях лятото, като обещаваше да ги придружава и прикрива, така че никой да не може да каже нещо. А Клайд ту тръпнеше, ту от време на време помрачняваше и въпреки волята си се връщаше към мисълта, която му беше навяло съобщението във вестника, но се бореше с нея — мъчеше се окончателно да я потисне.
А после Сондра изви надолу по стръмна пътека към каменист, обрасъл с мъх извор сред тъмни дървета и извика на Клайд:
