— Вие го чухте как се закле, че е видял вас и госпожица X. на един нос, врязващ се в Мечото езеро, и че тя е била в прегръдките ви, а вие сте я целували. Беше ли това вярно?
— Да, господине.
— И това е било точно четири дена, след като сте оставили Робърта Олдън във водите на Голямата чапла. Беше ли ви тогава страх, че ще ви хванат?
— Да, господине.
— Дори когато я целувахте и държахте в прегръдките си?
— Да, господине — отговори Клайд потиснато и безнадеждно.
— И таз хубава! — кресна Мейсън. — Бихте ли могли да си представите, господа, да се хленчи за такива неща пред съдебните заседатели, ако не бяхте ги чули със собствените си уши? Наистина ли сте способен, Грифитс, да седите тук и под клетва да уверявате тези съдебни заседатели, че сте могли да си гукате с едно измамено момиче в прегръдките си, докато друго лежи в езеро на стотина мили, и пак да се чувствате нещастен поради това, което вършите?
— Въпреки всичко точно така беше — отвърна Клайд.
— Превъзходно! Несравнимо! — провикна се Мейсън.
Уморено, с въздишка той измъкна пак голямата си бяла кърпа, обиколи с поглед съдебната зала и си забърса лицето, сякаш искаше да каже: „И това ако не е задача!“ След това продължи с още по-голям устрем:
— Грифитс, вчера под клетва вие заявихте от свидетелския стол, че лично вие не сте имали наум да отидете на езеро Голямата чапла, когато сте напуснали Ликъргъс.
— Не, не съм имал.
— Но когато двамата сте се прибрали в наетата от вас стая в „Ренфрю Хаус“ в Ютика и сте видели колко изморена изглежда Робърта, вие сте били този, който е казал, че някаква почивка… малка почивка… нещо в кръга на паричните възможности на двама ви в момента, щяла да й дойде добре. Така ли беше?
— Да, господине. Така беше — отговори Клайд.
— Но до това време не сте дори и помисляли точно за Адирондакските планини.
— Ами не, господине… искам да кажа, за никое определено езеро. Мислех си, че може би бихме могли да отидем в някой курорт, те са повечето тук край езера, но за никое познато на мен място.
— Разбирам. И след като сте го предложили, тя е била тази, която е казала, че няма да е зле да намерите някакви диплянки или карти, нали?
— Да, господине.
— И именно тогава сте слезли долу в хотела и сте ги взели.
— Да, господине.
— В „Ренфрю Хаус“ в Ютика?
— Да, господине.
— Да не би случайно някъде другаде?
— Не, господине.
— А после, като сте гледали тези карти, сте видели езерата Грас и Голямата чапла и сте решили да отидете там. Така ли беше?
— Да, така решихме — излъга Клайд много неспокойно, като съжаляваше сега за твърденията си, че е взел диплянките именно в „Ренфрю Хаус“. Това също можеше да бъде някаква клопка.
— Вие и госпожица Олдън?
— Да, господине.
— И сте се спрели на езеро Грас като най-добро, понеже било най-евтино. Така ли беше?
— Да, господине. Така.
— Разбирам. Ами сега спомняте ли си ей това? — добави той, като посегна и взе от масата редица диплянки, всичките съответно зарегистрирани, че са били в куфара на Клайд по времето, когато е бил задържан на Мечото езеро, и ги тикна в ръцете на Клайд. — Прегледайте ги. Същите ли са, които аз намерих в куфара ви на Мечото езеро?
— Ами изглеждат като ония, които имах там.
— Същите ли са, които сте намерили на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“ и сте занесли горе да ги покажете на госпожица Олдън.
Доста наплашен от вниманието, което Мейсън отделяше точно на този въпрос за диплянките, Клайд ги разгърна и запрелиства. Дори и сега, понеже печатът на ликъргъския хотел („Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк“) беше червен, почти в същия тон, както и червеният текст на цялата диплянка, той първо не го забеляза. Клайд ги въртеше и обръщаше, но после реши, че в тях няма клопка и отговори.
— Да, мисля, че са същите.
— Добре, в такъв случай — продължи Мейсън лукаво; — в коя от тях сте намерили тая бележка за ханчето на езеро Грас и цените там? Не е ли била тази? — И му подаде отново същата подпечатана диплянка, на едната страница на който (и която Мейсън сочеше с левия си показалец) се намираше същата забележка, на която Клайд бе обърнал вниманието на Робърта. А по средата й имаше карта, обхващаща Индианската верига заедно с езерата Дванадесето, Голямата чапла и Грас, както и много други, а в дъното на тази карта ясно личеше път, който водеше от езеро Грас и Ловната хижа на юг покрай южния край на Голямата чапла към Тримилевия залив. Като видя сега това след толкова време, Клайд изведнъж реши, че Мейсън се стреми да установи факта, че той е знаел за този път, и малко разтреперано и уплашено отговори:
— Да, може да е същият. Изглежда като него. Мисля, че трябва да е той.
— Не сте ли сигурен, че е той? — заплашително и непреклонно настоя Мейсън. — Не можете ли, като прочетете ей тези сведения, да кажете дали е той, или не?
— Ами изглежда да е той — отговори Клайд колебливо, след като проучи текста, който го беше предразположил към езерото Грас в самото начало. — Предполагам, че е той.
