— Грифитс — продължи Мейсън, — вашите адвокати не са ви казали, че са се мъчили и мъчили да извадят този апарат, за който се бяхте заклели, че не сте го носили със себе си, докато разбраха, че той е у мен, а?
— Никога не са ми споменавали нищо за него — отговори Клайд.
— Е, много жалко. Аз можех да им спестя доста грижи. И тъй, това са снимките, които намерихме в апарата и които са били направени точно след преживения от вас душевен прелом, спомняте ли си?
— Помня кога са били направени — отговори навъсено Клайд.
— Да, те са били направени преди двамата с нея да тръгнете с лодката за последен път, преди най-после да й кажете всичко, което сте искали да й кажете, преди да бъде убита там по време, когато, както гласят показанията ви, е била много тъжна.
— Не, тя беше тъжна предишния ден — възрази Клайд.
— А, разбирам. Е, както и да е, тези снимки изглеждат малко весели за човек, който е бил толкова потиснат, както е била според думите ви тя.
— Ами… но… тя не беше чак толкова потисната, колкото предишния ден — отряза Клайд, защото това беше истината и той го помнеше.
— Разбирам. Както и да е, погледнете тези другите снимки. Ето тези три например. Къде бяха направени те?
— Струва ми се, във вилата на семейство Кранстън на Дванайсето езеро.
— Правилно. И това е било на осемнадесети или деветнадесети юни, така ли?
— Мисля, на деветнайсети.
— Добре, ами спомняте ли си писмото, което Робърта ви е писала на деветнадесети?
— Не, господин прокурор.
— Не си спомняте по-точно никое от писмата й.
— Не си спомням, господине.
— Но те всичките са били много тъжни, както казахте.
— Да, господине… бяха.
— Добре, това е писмото, което ви е писала по времето, когато са били направени тези снимки. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Бих искал господа съдебните заседатели да разгледат тези снимки, а след това да изслушат един откъс от писмото, написано от госпожица Олдън до обвиняемия в същия ден. Той призна, че е отказвал да й пише или да се обажда по телефона, макар и да му било жал за нея. — С тези думи той разгъна едно писмо и прочете дълга и тъжна молба от Робърта. — А ето ви още четири снимки, Грифитс. — И той подаде на Клайд фотографиите, направени на Мечото езеро. — Много весели, не сте ли съгласен? Не подхождат много на човек, който току-що е преживял дълбок душевен прелом след страхотен период на съмнения, тревоги и лошо поведение и е видял току-що жената, на която е причинил най-жестоко зло и иска да си поправи грешката спрямо нея, неочаквано да се удавя. Тук повече приличате на човек, който няма никаква грижа в живота, нали?
— Ами това са групови снимки. Не беше много удобно да не участвам в тях.
— Но тази тук, във водата. Нима съвсем нищичко не ви е спирало да влезете във водата на втория или третия ден, след като Робърта Олдън бе потънала на дъното на Голямата чапла, особено след като бяхте преживели по отношение на нея такъв многообещаващ душевен прелом?
— Не исках никой да знае, че съм бил там горе, с нея.
— Знаем цялата тази работа. Но какво ще кажете за тази снимка с банджото? Погледнете я само! — И Мейсън протегна ръката си. — Много весело, нали? — подхвърли той злобно.
И Клайд, неуверен и уплашен, отговори:
— Но въпреки това не ми беше весело!
— Когато сте свирили на банджо тук? И когато сте играли голф и тенис с приятелите си на другия ден след смъртта и? И когато поръчвахте и ядяхте тринадесетдоларови обеди? И когато сте били отново с госпожица X., там, където, както сам вие заявихте, сте предпочитали да бъдете?
Държането на Мейсън беше злобно, укоряващо, застрашително, остро саркастично.
— Ами поне не тъкмо тогава… не, господин прокурор.
— Какво искате да кажете с това, „не тъкмо тогава“? Не сте ли били, където бяхте искали да бъдете?
— Ами в известно отношение бях… разбира се — отговори Клайд, като си мислеше какво ли ще си рече Сондра, когато прочете това, както без съмнение ще стори. Пълни подробности за целия ход на делото излизаха всеки ден във вестниците. Не можеше да отрече, че е бил с нея и че е искал да бъде с нея. Същевременно не е бил щастлив. Колко дълбоко нещастен е бил, оплел се в този срамен и жесток замисъл! Но сега трябва да намери начин да го обясни така, че Сондра, когато го чете, и тези съдебни заседатели да го разберат. И затова добави, като преглъщаше с пресъхналото си гърло и ближеше устни с пресъхналия си език: — Но въпреки всичко ми беше мъчно за госпожица Олдън. Не можех да бъда щастлив тогава… не можех. Само се мъчех да накарам хората да мислят, че нямам нищо общо с отиването й горе на езерата… само това. Не можех да измисля по-добър начин. Не исках да ме задържат за нещо, което не съм извършил.
— Не знаете ли, че това не е вярно! Не знаете ли, че лъжете! — закрещя Мейсън, сякаш искаше да го чуе цял свят, а яростта и презрението му бяха достатъчни да убедят съдебните заседатели, както и слушателите, че Клайд е най-отявлен лъжец. — Вие чухте показанията на Руфъс Мартин, втория готвач горе на Мечото езеро?
— Да, господине.
