— Е? — изрева Мейсън. — Можете ли да ни дадете някакво обяснение? Не ви ли се вижда дори и на вас странно, че си спомняте всяко друго перо от разходите си, но не и това?
И сега всички съдебни заседатели отново напрегнато се наведоха напред. А Клайд, като забеляза техния интерес, любопитство и напрежение, отговори:
— Ами не знам как точно съм могъл да забравя това.
— О, да, разбира се, че не знаете — презрително изсумтя Мейсън. — Човек, който възнамерява да убие момиче на безлюдно езеро, трябва да мисли за сума неща и няма нищо чудно, че сте забравили няколко от тях. Но не сте забравили да питате касиера за цената на билета до Шарон щом стигнахте в Тримилевия залив, нали?
— Не си спомням дали съм го попитал, или не.
— Е, той помни. Той даде показания за това. Вие сте си направили труда да питате за цената на стаята на езеро Грас. Попитали сте за цената на лодката там. Попитали сте дори за цената на автобуса до Голямата чапла. Колко жалко, че не ви е дошло наум да попитате за цената на лодката на Голямата чапла! Нямаше сега толкова да се тревожите за това, нали? — И тук Мейсън погледна съдебните заседатели, сякаш искаше да им каже: „Виждате ли?“
— Вероятно просто не съм се сетил — повтори Клайд.
— Много задоволително обяснение, положително — продължи саркастично Мейсън. И веднага добави, колкото можеше по-бързо: — Не вярвам да си спомните случайно едно перо от тринадесет долара и двадесет цента, които сте платили за обед в Казиното на девети юли, деня след смъртта на Робърта Олдън… спомняте ли си, или не? — Мейсън действаше драматично, настойчиво, бързо и, както се струваше на Клайд, кажи-речи, не му даваше време нито да си помисли, нито да поеме дъх.
Клайд малко остана да подскочи, толкова го стресна този въпрос-обвинение, понеже не знаеше, че са се научили за този обед.
— А спомняте ли си също — продължи Мейсън, — че у вас бяха намерени повече от осемдесет долара при задържането ви?
— Да, сега си спомням — отговори Клайд.
За тези осемдесет долара беше забравил. Но сега не каза нищо, защото не се сещаше какво да каже.
— Как я виждате тази работа? — не го оставяше Мейсън, непримирим и жесток. — Ако сте имали само петдесет долара при тръгването си от Ликъргъс и повече от осемдесет долара при задържането ви и бяхте похарчили двадесет и четири долара и шестдесет и пет цента плюс тринадесет за обеда, откъде сте взели тези добавъчни пари?
— Ами не мога да ви отговоря това сега — отвърна Клайд мрачно, понеже се чувстваше притиснат до стената и оскърбен. Това бяха парите на Сондра и нищо на света не можеше да го накара да признае откъде ги е имал.
— Защо не можете да отговорите? — изрева Мейсън. — Къде мислите, че се намирате изобщо? И за какво, мислите, сме се събрали тук? За да ни кажете за какво искате и за какво не искате да отговаряте? Вие сте на съд и може да бъдете осъден на смърт, не забравяйте това! Не можете да мамите правосъдието, колкото и много да сте лъгали мен. Вие сте изправен тук пред тези дванадесет съдебни заседатели и те чакат да ви чуят. Е, казвайте! Откъде взехте тези пари?
— Взех ги назаем от един приятел.
— Добре, кажете му името. Кой приятел?
— Предпочитам да не отговоря.
— А, предпочитате! Разбирам, вие лъжете за сумата, която сте имали, когато сте напуснали Ликъргъс, това е ясно. При това под клетва. Недейте забравя това! Тази свята клетва, която толкова много почитате. Не е ли вярно това?
— Не, не е — отговори най-после Клайд, сепнат от това обвинение. — Аз взех тия пари назаем, след като стигнах на Дванайсето езеро.
— И от кого?
— Ами това не мога да кажа.
— Което лишава думите ви от всякаква стойност — отвърна Мейсън.
Клайд започваше да проявява склонност да упорства. Той снишаваше глас и всеки път, когато Мейсън му заповядваше да говори по-високо и да се обърне тъй, че съдебните заседатели да виждат лицето му, той го правеше, само че с все по-голямо и по-голямо чувство на неприязън към човека, който се стараеше по този начин да изтръгне от него и сетните му тайни. Мейсън посегна и върху Сондра, а тя бе все още твърде скъпа на сърцето му, за да разкрие нещо, което би хвърлило сянка върху нея. Затова той седеше и гледаше съдебните заседатели малко предизвикателно, когато Мейсън взе от масата няколко снимки.
— Спомняте ли си тези? — попита той Клайд и му показа някои от неясните, повредени от водата фотографии на Сондра и на самия Клайд, както и други снимки (всичките без Сондра), направени при първото му посещение във вилата на семейство Кранстън, и още четири, направени по-късно на Мечото езеро, на една от които личеше той с банджо и с пръсти на струните. — Спомняте ли си къде сте ги направили? — попита Мейсън, като му показа първо снимка на Робърта.
— Да, спомням си.
— Къде?
— На южния бряг на Голямата чапла в деня, когато бяхме там.
Клайд знаеше, че тези снимки бяха в апарата и беше предупредил за това Белнап и Джефсън, когато видя, че са успели да ги проявят.
