— Предполагате! Предполагате! Ставаме малко по-предпазливи, понеже стигаме до нещо по-определено. Добре, погледнете само още веднъж картата и ми кажете какво виждате. Кажете ми не виждате ли отбелязан път, който води на юг от езерото Грас.
— Да — отговори Клайд малко мрачно и рязко, толкова измъчен и изтормозен беше от този човек, твърдо решил да го вкара в гроба.
Той мачкаше картата и се преструваше, че я гледа, където му показваха, но виждаше само онова, което беше видял отдавна още в Ликъргъс, малко преди да тръгне за Фонда да се срещне с Робърта. А сега го използваха тук против него.
— И накъде отива той, моля ви се? Ще благоволите ли да кажете на съдебните заседатели накъде отива той; откъде и накъде?
И Клайд, нервен, обзет от страх и много отпаднал физически, отговори:
— Ами той отива от езерото Грас до Тримилевия залив.
— И до кои или близо до кои други места помежду? — не го оставяше Мейсън, който надничаше през рамото му.
— Ловната хижа. Това е всичко.
— А Голямата чапла? Не минава ли близо до това езеро, когато стига до южния му край?
— Да, господине, ей тук.
— Да сте забелязали или проучвали тази карта, преди да тръгнете за езеро Грас от Ютика? — напрегнато и енергично настояваше Мейсън.
— Не, господин прокурор, не съм.
— Изобщо не сте знаели за съществуването на този път?
— Ами може да съм го видял — отговори Клайд, — но не съм му обърнал никакво внимание.
— И, разбира се, няма никаква възможност да сте виждали или проучвали тази диплянка и този път, преди да напуснете Ютика?
— Не, господине, не съм я виждал преди това.
— Разбирам. Вие сте съвсем положителен по този въпрос?
— Да, господине, положителен съм.
— Е, тогава обяснете на мен или на съдебните заседатели, ако можете, под тържествена клетва, която тъй много почитате, как се е случило тъкмо тази диплянка да носи печата „Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк.“
Мейсън сгъна диплянката и показа на Клайд задната страна с червения печат между червените редове на останалия текст. И Клайд, когато го видя, се вторачи като изпаднал в транс. Бледото му лице отново посивя, дългите тънки пръсти се свиваха и отпускаха, зачервените и подпухнали, уморени клепачи примигваха и примигваха, за да се откъсне от изпречилия се пред погледа му обричащ го факт.
— Не знам — промълви той едва чуто след кратко мълчание. — Той трябва да е бил на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“.
— О, трябва да е бил, а? Ами ако изправя тук двама свидетели, които да потвърдят под клетва, че на трети юли, три дни преди да тръгнете от Ликъргъс за Фонда, са ви видели да влизате в хотел „Ликъргъс“ и да взимате четири-пет диплянки от рекламната стойка, пак ли ще твърдите, че „трябва да е бил на стойката с рекламите на «Ренфрю Хаус» на шести юли“.
След тази забележка Мейсън замълча и се огледа тържествуващо, сякаш искаше да каже: „Хайде, отговори, ако можеш!“. И Клайд, потресен, вцепенен, с пресякъл се дъх, бе принуден да изчака най-малко петнайсетина секунди, докато сполучи достатъчно да овладее нервите и гласа си, за да отговори:
— Ами трябва да е бил. Аз не съм го взимал в Ликъргъс.
— Прекрасно. Но засега ще дадем възможност на тези господа да го поразгледат.
И той подаде диплянката на старшия съдебен заседател, който на свой ред я предаде на другия, седящ до него, и така нататък, докато през цялата зала премина висок шепот и ромон на гласове.
А когато съдебните заседатели разгледаха диплянката, за голяма изненада на слушателите, които очакваха още и още нападки и непрекъснати изобличавания, Мейсън се обърна и заяви:
— Това е всичко.
И веднага мнозина от слушателите в залата си зашепнаха: „Хвана се! Хвана се!“ В същия миг съдията Объруолцър обяви, че поради късния час въпреки редицата допълнителни свидетели на защитата и неколцина на обвинението би предпочел да приключи работата за деня дотук. И двамата, защитникът Белнап и Мейсън, с удоволствие се съгласиха. Вратите на съдебната зала бяха здраво заключени, докато Клайд бъде отведен в килията си в отсрещната сграда; Краут и Сисъл го заградиха от двете страни и го поведоха през вратата и по стълбите, които от дни насам привличаха погледа и мислите му. А щом го изведоха, Белнап и Джефсън се спогледаха, но не казаха нито дума, докато не се заключиха в кантората си, тогава Белнап заговори:
— … Не можа да издържи докрай. По-добра защита не беше възможна, но не му стигна куражът. Просто не е в кръвта му, и толкоз.
А Джефсън тежко се отпусна на един стол, както си беше с палто и шапка, и каза:
— Така е и без съмнение точно там е бедата. Трябва наистина да я е убил. Но, предполагам, сега не бива да се предаваме. А той се държа, бих казал, дори по-добре, отколкото очаквах.
Белнап додаде:
— Е, аз ще вложа и сетните си усилия в заключителната реч, повече от това не мога да направя.
Джефсън му отговори малко уморено:
