Междувременно дванадесетте мъже — земеделци, писари и търговци — преразглеждаха за собствено морално удовлетворение най-дребните съображения, изтъкнати от Мейсън, Белнап и Джефсън. Но от всичките дванадесет само един — Самюъл Ъпъм, аптекар (политически противник на Мейсън, много харесал Джефсън) — съчувстваше на Белнап и Джефсън. И затова се преструваше, че се съмнява в пълнотата на доказателствата на Мейсън, докато след пет гласувания не го заплашиха с изобличаване и обществения гняв, и хулите, които положително щяха да последват, в случай че съдебните заседатели се забавят.
— Ние ще те наредим. Няма да ти се размине, без хората да разберат какво е становището ти.
След това, понеже имаше доста добре работеща аптека в Норт Мансфийлд, той веднага реши, че най-добре ще е да задържи противното си мнение за себе си и да се съгласи.
Последваха четири глухи удара по вратата, водеща от стаята за съдебни заседатели в съдебната зала. Това беше старшият съдебен заседател Фостър Лънд, търговец на цимент, вар и камък. Той чукаше с големия си юмрук. При този звук стотиците хора, които се бяха наблъскали след вечеря в горещата задушна зала (а мнозина не бяха я изобщо напускали), се отърсиха от обзелото ги вцепенение.
— Какво е това? Какво е станало? Да не би съдебните заседатели да са взели решение? Каква е присъдата?
И мъже, жени и деца наскачаха, за да се приближат колкото могат до спиращата ги преграда. И двамата помощник-шерифи, които дежуреха пред вратата на стаята за съдебни заседатели, рекоха:
— Добре! Добре! Щом дойде съдията.
А други помощник-шерифи забързаха в затвора отсреща да уведомят шерифа и Клайд да бъде доведен в съда, и в хотел „Централ“ да повикат Объруолцър и другите. Тогава полувцепенилият се или изпаднал в унес от пълната самотност и убийствена неизвестност Клайд бе прикован с белезници за Краут и отведен в съда, заобиколен от Слак, Сисъл и другите. А Объруолцър, Мейсън, Белнап и Джефсън и цялата компания репортери, художници, фотографи и други влязоха и се настаниха по местата, които бяха заемали през всичките тези дълги седмици. Клайд примижаваше и примигваше, когато го сложиха да седне зад Белнап и Джефсън този път, не между тях, понеже, както беше прикован здраво за Краут, трябваше да седне до него. И когато Объруолцър зае съдийското място, а секретарят своето, вратата към стаята на съдебните заседатели бе отворена и дванадесетте мъже тържествено влязоха — чудновати и различни фигури с неугледни и повечето много износени готови костюми. И когато влязоха, седнаха в ложата си само за да се изправят пак по знак от секретаря, който заговори:
— Господа съдебни заседатели, споразумяхте ли се за присъдата?
Никой от тях не погледна към Белнап, Джефсън или Клайд, което Белнап веднага изтълкува като съдбоносно.
— Изгубихме — пошепна той на Джефсън. — Против нас. Познавам.
И тогава Лънд заяви:
— Споразумяхме се. Ние намираме подсъдимия виновен в предумишлено убийство.
И Клайд, съвсем зашеметен, все пак се постара да запази самообладание и да остане спокоен, загледан право пред себе си към съдебните заседатели и отвъд, почти без да мигне. Защото не беше ли му казал Джефсън предишната вечер в килията, когато го завари дълбоко потиснат, че присъдата от този процес, ако се окаже неблагоприятна, няма да има никакво значение. Цялото съдебно дирене отначало докрай било пристрастно. То било предубеждение и пристрастие на всяка крачка. Такива заплашвания, тормоз и инсинуации, каквито си бе позволявал Мейсън пред съдебните заседатели, никога нямало да се допуснат като справедливи и подходящи в никой по-висш съд. Ако се обжалвало, положително щяло да се назначи ново разглеждане на делото, при все че Джефсън предпочете да не разисква засега кой би обжалвал присъдата.
И в този миг, като си спомни за това, Клайд си каза, че може и да няма чак толкова голямо значение. Не можеше да има наистина… или можеше? Но като си помисли какво значат тези думи, в случай че не ще може да обжалва делото! Смърт! Ето какво ще значи, ако тази присъда е окончателна… а тя може да е окончателна. И тогава ще трябва да седне на онзи стол, който стоеше пред него във въображението тъй дълго… тези безбройни дни и нощи, когато не успяваше да си наложи да прогони това видение. Ето го и сега пак пред него… този ужасен, страхотен стол… само че е по-близо и по-голям от всеки друг път… там, точно по средата на разстоянието между него и съдията Объруолцър. Той го виждаше ясно сега: широк, с дебели облегалки и дебел гръб, с каиши отгоре и отстрани. Боже! Ами ако никой не му помогне сега! Дори и Грифитс, бащата и синът, може да не поискат да харчат повече пари! Само като си помисли! Апелативният съд, за който бяха споменали Джефсън и Белнап, може също да не иска да му помогне. И тогава тези думи ще бъдат окончателни. Окончателни! Окончателни! Боже! Челюстите му се раздвижиха и се сковаха, понеже в същия миг осъзна, че се движат. Освен това в същия този миг Белнап стана и поиска поименно гласуване на съдебните заседатели, а Джефсън се наведе към Клайд и пошепна:
