— Не се тревожете за това. То не е окончателно. Ние ще издействаме преразглеждане, като нищо.
Въпреки това, докато всеки от заседателите казваше „Да“, Клайд слушаше тях, а не Джефсън. Защо трябваше всеки да го изрича така подчертано? Нима нямаше между тях нито един, който да смята, че той може и да не го е направил, както казваше Мейсън — да не я е ударил преднамерено? Нима нямаше нито един, който поне наполовина да повярва в този душевен прелом, преживян от него според настойчивите твърдения на Белнап и Джефсън? Той ги гледаше всичките — и ниските, и високите. Те приличаха на група черно-кафяви играчки с кремавокафяви или с цвета на стара слонова кост лица и ръце. После се сети за майка си. Сега тя щеше да научи за това, защото тук се бяха събрали да го чуят всички тези репортери, художници и фотографи. И какво ли щяха сега да си помислят чичо му Самюъл Грифитс и Гилбърт? Ами Сондра! Сондра! От нея няма нито дума. А през цялото съдебно дирене той открито говори (както Белнап и Джефсън бяха сметнали, че трябва да прави) за непреодолимата ръководеща сила на страстта му към нея като истинска причина за всичко станало! Но нито дума. И нямаше да му прати нито дума сега, разбира се — тя, която бе възнамерявала да се омъжи за него и да му даде всичко!
Но междувременно тълпата около него се смълча, при все че — или може би защото — беше крайно доволна. Не се беше „измъкнал“ проклетникът. Не беше успял да излъже дванадесетте трезви мъже от тази околия с всичките тия глупости за душевен прелом. Какви щуротии! Докато Джефсън седеше, загледан право пред себе си, Белнап с презрение и предизвикателство, изписани на мъжественото му лице, продължаваше с възраженията си. А Мейсън, Бърли, Нюком и Редмънд едва можеха да прикрият крайното си удовлетворение под маската на свръхестествена строгост, когато Белнап предяви искане произнасянето на присъдата да бъде отложено до следващия петък — за една седмица, понеже тогава му било по-удобно да присъства, но съдията Объруолцър отговори, че според него нямало защо, освен ако му се представи някое сериозно основание. Обаче на следващия ден, ако защитата пожелае, той ще изслуша доводите им. Ако се окажат задоволителни, ще отложи произнасянето на присъдата, в противен случай ще я произнесе още в понеделник.
Дори и при това положение в момента техният спор малко интересуваше Клайд. Той мислеше за майка си и какво ще си каже тя… какво ще почувства. Беше й писал толкова редовно и винаги настоявал, че е невинен и че тя не бива да вярва на всичко или дори на част от онова, което чете във вестниците. Положително ще го оправдаят. Той ще дава показания за самия себе си. Но сега… сега… о, той чувстваше такава нужда от нея, такава голяма нужда! Съвсем всички, както изглеждаше сега, са го изоставили. Той е ужасно, ужасно самотен. И трябва по-скоро да й прати някакво съобщение. Трябва. Трябва. Тогава той поиска от Джефсън листче хартия и молив и написа: „Госпожа Грифитс, мисия «Звездата на надеждата», Денвър, Колорадо. Скъпа майко, осъдиха ме. Клайд.“ И като го подаде на Джефсън, попита нервно и малодушно дали ще се погрижи да го изпрати веднага.
— Веднага, моето момче, разбира се — отговори Джефсън, трогнат от вида му, повика със знак застанал наблизо разсилен и му предаде листчето заедно с необходимите пари.
А после, докато се свърши това, всички изходи от залата бяха заключени и Клайд, придружен от Сисъл и Краут, бе поведен към познатия му страничен вход, през който се беше надявал да избяга. И през цялото това време журналистите и слушателите, и останалите в ложата съдебни заседатели не сваляха очи от него, защото като че ли не му се бяха нагледали достатъчно, та трябваше да се взират в лицето му, за да видят как приема положението. А поради настроението на местните хора против него, по искане на Слак съдията Объруолцър не закри заседанието на съда, докато не му съобщиха, че Клайд е вече затворен в килията си, и едва след това вратите бяха отключени. И тогава тълпата се втурна навън само за да се струпа пред вратата на съда, та да види Мейсън, който сега между всички фигури в това дело изпъкваше като истински герой — ръката на правосъдието, отмъстителят за Робърта. Но вместо него първи се появиха Джефсън и Белнап заедно и не толкова потиснати, колкото сериозни, предизвикателни, особено Джефсън, с недостъпно презрителен вид. Тогава някой се обади:
— Е, не можахте да го отървете въпреки всичко!
Джефсън сви рамене и отговори:
— Още не, но правосъдие има и извън тази околия.
