После веднага след тях се появи Мейсън, метнал на рамената си тежко торбесто палто, нахлупил ниско над очите вехтата си мека шапка и последван от Бърли, Хейт, Нюком и други като царска свита; самият Мейсън вървеше като човек, който съвсем не забелязва намерението на тази очакваща тълпа да го обсипе с похвали. Защото не беше ли той сега победител и спечелил изборите съдия! И в същия миг бе притиснат от обиколилото го акламиращо множество, при което двайсетината, които бяха най-близко, се мъчеха да му стиснат ръка или да го потупат в знак на благодарност по рамото.
— Ура за Орвил! Браво, съдия! — неговото ново или предстоящо звание. — Бога ми, Орвил Мейсън, ти заслужаваш благодарността на околията! Ура, да живее! Три пъти ура за Орвил Мейсън!
И тълпата избухна в трикратно екливо ура, което Клайд много добре чу в килията си и веднага се досети за значението му.
Те поздравяваха Мейсън за това, че го беше осъдил. В тази голяма тълпа там вън нямаше нито един човек, който да не го смята напълно, съвършено виновен. Робърта, нейните писма, твърдото й решение да го накара да се ожени за нея, огромният й страх от компрометиране… го бяха докарали до това. До осъждане. Може би до смърт. Да загуби всичко, за което бе копнял… да загуби всичко, което бе мечтал да притежава. И Сондра! Сондра! Нито дума! Нито дума! И понеже го беше страх, че Краут или Сисъл, или някой друг може да го наблюдава, готов да съобщи дори и сега за всяко негово движение, и понеже, не искаше в края на краищата да покаже до каква крайна степен е грохнал и загубил вяра, той седна, взе списание и се престори, че чете, докато всъщност гледаше далече, далече отвъд и виждаше други неща: майка си… брат си и сестрите… семейство Грифитс… всички, които бе познавал. Но когато тези безтелесни мислени образи му дойдоха малко множко, най-сетне стана, свали си дрехите и легна на желязното легло.
„Осъден! Осъден!“ А това значеше, че ще трябва да умре! Боже! Но какво блаженство беше, че може да скрие лицето си във възглавницата и да не позволи никому да го види, колкото и основателни да бяха догадките им!
Печалният завършек на голямата борба и голямото поражение с оглед на това сурово местно тълкуване на трагедията твърдо убедиха цялото общество от единия океан до другия, че Клайд е виновен, и както бе навред възвестено от вестниците, справедливо осъден. Тази покъртителна история за нещастното убито провинциално девойче! Печалните й писма! Колко ли трябва да е страдала! Тази посредствена защита! Дори семейство Грифитс в Денвър бе тъй потресено от уликите с напредването на съдебното дирене, че никой почти не се решаваше да чете вестниците открито, един на друг, а повечето ги четяха поотделно, всеки за себе си, и сетне си шепнеха за страхотния изобличаващ порой от косвени доказателства. Но след като прочете речта на Белнап и показанията на самия Клайд, това малко семейство, което тъй дълго се беше борило единодушно със съмненията, повярва в собствения си син и брат, въпреки всичко, което бе чело преди това против него. И затова през време на съдебното дирене, както и след това, неговите близки му пишеха бодри и обнадеждващи писма, често пъти почиващи на писмата, получени от Клайд, в които той непрекъснато настояваше, че не е виновен. Но когато го осъдиха и в безкрайното си отчаяние той телеграфира на майка си, а вестниците потвърдиха това, неизразим ужас обзе семейство Грифитс. Защото не беше ли това доказателство за вината му? Не беше ли той виновен? Всички вестници като че мислеха така. И те побързаха да изпратят репортери при госпожа Грифитс, която заедно с малкото си домочадие бе потърсила убежище от непоносимата вестникарска слава в далечен квартал на Денвър, съвсем откъснат от света на мисията. Подкупено предприятие за превоз-пренос бе издало адреса й.
И сега тази американка, свидетелка на това как господ ръководи земните дела, седнала в кресло в неугледната си сиромашка квартира почти без всякакви средства за съществуване, съсипана от мачкащите сили на живота, от жестоките и безмилостни удари на случайността, оставаше твърда във вярата си и заявяваше:
— Не мога да мисля тая сутрин. Сякаш съм изтръпнала и всичко ми се вижда странно. Моето момче признато за виновно в убийство! Но аз съм негова майка и в никой случай не съм убедена в неговата виновност! Той ми писа, че не е виновен, и аз му вярвам. Че кому другиму би поверил той истината и от кого би потърсил да вярва в него, ако не от мен? Но над нас е този, който вижда и знае всичко.
