— Но — продължи госпожа Грифитс — никога не съм защитавала Клайд по отношение на греха му срещу Робърта Олдън. Той е постъпил лошо, но и тя е постъпила лошо, като не му се е противопоставила. Човек не бива да се помирява с греха у никого. И макар сърцето ми да прелива от съчувствие и любов към скъпите й майка и баща, които така страдат и сърцата им са облени в кръв, все пак не бива да забравяме, че този грях е бил взаимен и че светът трябва да го знае и да съди съответно. Не че искам да го защитя — повтори тя. — Той е трябвало да помни това, на което е бил учен в детството си. — И тук устните й се свиха болезнено и донякъде критично. — Но аз четох и нейните писма. И ми се струва, че ако не бяха те, прокурорът нямаше да може да изгради здраво обвинение против моя син. Той ги използва, за да настрои съдебните заседатели. — Тя се изправи, сякаш подложена на огнени мъчения, и възкликна с напрегнато, прекрасно чувство: — Но той е мой син! Него току-що са го осъдили. Аз съм длъжна да мисля като майка как да му помогна, каквото и да мисля за неговия грях. — Тя сключи ръце и дори репортерите се трогнаха от нейната мъка. — Аз трябва да отида при него! Трябвало е да отида по-рано. Сега го виждам.
Тя се пресече, разбрала, че разкрива най-съкровените си терзания, потребности и страхове пред тези уши и гласове на тълпата, за които те ще останат непонятни и без значение.
— Някои хора се чудят — прекъсна я сега един от тези същите, безкрайно практичен и душевно загрубял младеж на една възраст с Клайд — защо не сте били там през време на процеса. Дали не сте имали пари, за да отидете?
— Нямах пари — отвърна тя простичко. — Поне нямах достатъчно. А освен това съобщиха ми да не ходя… че нямали нужда от мен. Но сега… сега трябва да отида… по някакъв начин… трябва да намеря начин. — Тя доближи малко вехто писалище, което представляваше част от оскъдната и безцветна мебелировка на стаята. — Вие, момчета, отивате в града — каза тя. — Би ли изпратил някой заради мен телеграма, ако му дам парите?
— Разбира се! — възкликна същият, който й бе задал най-грубия въпрос. — Дайте я на мен. Няма нужда от пари. Ще я мина по сметка на вестника. — И си помисли, че ще я спомене или ще я вмъкне в дописката си.
Госпожа Грифитс седна на жълтото изподраскано писалище и след като намери малък бележник и писалка, написа: „Клайд, уповавай се на господа. Всичко е възможно за него. Подай апелативна жалба веднага. Чети псалом 50. Преразглеждането ще докаже твоята невинност. Скоро ще дойдем при теб. Татко и майка.“
— Може би все пак е по-добре да ви дам парите — добави тя неспокойно, като се чудеше дали е допустимо телеграмата да бъде платена от вестник, а в същото време се чудеше и дали чичото на Клайд ще иска да плати за апелативното дело. То може да струва много пари. Сетне додаде: — Тя е доста дълга.
— О, не се тревожете за това — възкликна вторият от триото, който нямаше търпение да прочете телеграмата. — Пишете колкото искате. Ние ще се погрижим тя да замине.
— Трябва да ми дадете препис от това — добави третият с рязък, нетърпящ възражение тон, като видя първия репортер да взима и да слага в джоба написаното. — То не е частно съобщение. Ще ми дадете препис — или вие, или тя… сега!
При тези думи първият, за да избегне скандала, приближаването на който бавно схващащата госпожа Грифитс започна да предусеща, измъкна листчето от джоба си и го даде на другите, а те начаса се заеха да го преписват.
