Мястото на действието беше официалната резиденция на новоизбрания губернатор на щата Ню Йорк, около три седмици след като Макмилан съобщи новината на Клайд. След много предварителни и безуспешни опити от страна на Белнап и Джефсън да издействат замяната на смъртната присъда на Клайд с доживотен затвор (те подадоха по приетия ред молба за помилване заедно с всички бележки, които имаха да направят по отношение неправилното тълкуване на доказателствата и незаконността на представянето на писмата на Робърта в първообразната им форма, но губернаторът Уолтъм, бивш областен прокурор и съдия от южната част на щата, се видя принуден да отговори, че по съвест не вижда никакво основание да се намесва), сега госпожа Грифитс заедно с преподобния Макмилан стоеше пред губернатора Уолтъм. Защото, подтикнат от широкия интерес на обществото към крайното постановление по делото на Клайд, както и от факта, че майката на осъдения поради непоклатимата си обич, щом чула за решението на апелативния съд, веднага бе дошла пак в Обърн и непрекъснато призоваваше вестниците, а с писма и самия него към правилно разбиране на смекчаващите вината обстоятелства, свързани с падението на сина й, а също многократно искаше от него лична среща, на която би могла да изложи най-дълбокото си убеждение във връзка с всичко това, губернаторът най-после се бе съгласил да я приеме. Това не можеше да навреди. А пък можеше и да я утеши. Също така обществото с променливото си мнение, каквото и да е убеждението му по дадено дело, обикновено гледа благосклонно на всеки акт на снизхождение, разбира се, ако с него не се нарушава това убеждение. А в този случай, ако се съдеше по вестниците, обществото беше убедено, че Клайд е виновен. От друга страна, благодарение на дългите й размишления във връзка с Клайд, Робърта, мъките му през време на процеса и след това, факта, че според преподобния Макмилан той най-после е стигнал до дълбоко разкаяние и се е приобщил духовно към създателя, какъвто и да е бил първоначалният му грях, госпожа Грифитс сега бе повече от всякога убедена, че човечността, а дори и справедливостта изискват поне да му бъде подарен животът. И тъй тя стоеше пред губернатора, висок, сериозен и малко мрачен човек, който през целия си живот не бе дори и усетил треската и огъня, каквито бе изпитал Клайд, обаче който, като всецяло предан баща и съпруг, можеше много добре да си представи от какви чувства трябва да е обладана в този миг госпожа Грифитс. Но много го тревожеха ограниченията, които му налагаха фактите, както ги разбираше той, а също и дълбоко вкорененото и неизменно подчинение на закона и реда. Както и завеждащият помилванията преди него, той беше прочел преписката, представена на апелативния съд, а също и последните документи, подадени от Белнап и Джефсън. Но на какво основание можеше той, Дейвид Уолтъм, без каквито и да било нови, други данни освен едно ново тълкуване на уликите, по които е вече взето решение, да си позволи да замени смъртното наказание на Клайд с доживотен затвор? Не са ли се произнесли вече съдебните заседатели и апелативният съд, че той трябва да умре?
И затова, когато госпожа Грифитс започна да излага своята молба с треперещ глас, като се мъчеше доколкото може да проследи жизнения път на Клайд, неговите добродетели, това, че никога не е бил лошо или жестоко момче, че Робърта, ако не и госпожица X., не е напълно невинна, той само я гледаше дълбоко трогнат. Каква любов и преданост у такава майка! Колко голямо е страданието й в този час, каква вяра, че нейният син не може да бъде толкова лош, колкото доказаните факти говорят за това на самия него и на всички други.
— О, скъпи господин губернаторе, как може принасянето в жертва живота на моя син сега и след като е очистил душата си от греха и е готов да се посвети да служи на господа, да заплати на държавата за погубения живот на това нещастно момиче, който той е отнел неволно или другояче, как може? Нима милионите граждани на щата Ню Йорк не могат да проявят милосърдие? Нима вие, техният представител, не сте в състояние да упражните милосърдието, което те навярно изпитват?
Гласът й секна, тя не можа да продължи. Вместо това се обърна гърбом и тихо заплака, докато Уолтъм, разтърсен от едва сдържано чувство, само стоеше и гледаше. Нещастната жена! Явно тъй честна и искрена! Тогава преподобният Макмилан реши, че е дошло неговото време и пристъпи към своята молба. Клайд се е променил. Проповедникът не можел да говори за предишния му живот, но откакто е в затвора (или поне през последната година), той е стигнал до ново разбиране за живота и дълга си към хората и бога. Само да можеше смъртната присъда да се замени с доживотен затвор!…
А губернаторът, който бе задълбочен и съвестен човек, изслуша с дълбоко внимание проповедника, когото прецени като ревностен, одухотворен и искрен идеалист. За него нямаше съмнение, че думите на този човек, каквото и да твърдеше, бяха правдиви дотолкова, доколкото собствените му схващания му позволяваха да определи що е правда.
