— Е трябва да призная, че доста хубаво ми седи — забеляза Хортензия, закопняла с цялата си тщеславна душичка за палтото. — Макар че ще ми прилича всяко подобно палто. — Тя се заизвива и заобръща още повече, забравила съвсем за него и за въздействието, което интересът й ще има върху продажната цена. Сетне добави: — Колко струва?
— Знаете, всъщност това е двестадоларово палто — подхвана хитро господин Рубенстайн. Тогава, като забеляза сянка на разочарование да преминава бързо по лицето на Хортензия, побърза да добави: — Тази цена звучи страшно, но, разбира се, ние не искаме толкова много тука. Ние искаме сто и петдесет. Обаче ако това палто беше при Джарек, щяхте да платите двеста и нещо отгоре. Ние не сме на такова централно място и не плащаме толкова висок наем. Но то си струва двеста долара и нито цент по-малко.
— Не, аз мисля, че това, което искате, е ужасна цена, направо страшно! — възкликна печално Хортензия и се залови да сваля палтото. Струваше й се, че се лишава горе-долу от всичко, заради което си заслужава да се живее. — Ами че при Бигз и Бек на тая цена имат сума три четвърти палта от норка и бобър и не по-малко елегантна кройка.
— Може би, може би. Но не и това палто — упорито повтаряше господин Рубенстайн. — Само го погледнете още веднъж. Вижте яката. Искате да кажете, че ще намерите там такова палто? Ако успеете, аз ще го купя за вас и ще ви го дам за сто долара. Всъщност това е особено палто. То е копие на едно от най-елегантните палта, каквито е имало в Ню Йорк миналото лято преди откриването на сезона. То е висша класа. Няма да намерите друго като него.
— А, няма значение, все едно, не мога да платя сто и петдесет долара — забеляза горестно Хортензия, като си слагаше в същото време старото сукнено палтенце с кожена яка и маншети и направи крачка към вратата.
— Почакайте! Това палто ви харесва? — дълбокомислено каза господин Рубенстайн, след като реши, че дори сто долара са твърде много за нейната кесия, освен ако известна част се притури от някой мъж. — То си е двестадоларово палто. Казвам ви го направо. Нашата редовна цена е сто и петдесет. Но ако можете да ми донесете сто и двайсет и пет долара, понеже толкова много го искате, ще ви го дам. А то ще е все едно че сте го намерили на улицата. За едно очарователно момиче като вас сигурно няма да е никак трудно да намери десетина мъже, които ще се радват да му подарят това палто. Зная, че и аз бих го направил, ако бихте искали да бъдете добра с мен.
Той й отправи подкупваща усмивка, а Хортензия, разбрала естеството на забележката и отвратена (понеже идваше от него), леко се поотдръпна. Същевременно не беше съвсем недоволна от подразбиращия се комплимент. Но не беше още чак толкова вулгарна, за да се съгласи кой да е да й прави подаръци. В никой случай. Това трябва да бъде някой, когото харесва, или поне някой, когото е заробила.
И все пак още докато господин Рубенстайн говореше и известно време след това, тя изреждаше в ума си възможните лица — избраници, които с магията на нейното очарование биха могли да бъдат докарани дотам, че да й купят това палто. Например Чарли Уилкенз, този от щанда за пури в „Орфия“, дето й беше безспорно предан по свой начин, обаче начин, който не подсказваше, че би направил много за нея, без да получи достатъчно много в замяна.
Имаше още Робърт Кейн, друг младеж — много висок, много весел и с големи амбиции към нея, който работеше в клона на местно електрическо дружество, но службата му не беше чак толкова доходна, само някакъв деловодител. А беше твърде пестелив — вечно говореше за бъдещето си.
Съществуваше още и Бърт Гетлър, младежът, който я води на танците вечерта, когато Клайд я видя за първи път, но който беше само въртоглав любител на танци — човек, на когото не можеше да се осланя в критичен момент като този. Той беше обикновен продавач в магазин за обувки, сигурно взимаше двадесетина долара на седмица и броеше всеки цент.
Но имаше и Клайд Грифитс — човек, който като че ли притежаваше сухи пари и беше готов да ги харчи за нея най-щедро. Така бързо се редяха мислите й в тези минути. Но дали би могла — мислеше си тя — сега, без подготовка, да го подлъже да й направи такъв скъп подарък? Не беше се показвала чак много благосклонна към него — повечето се беше държала безразлично. Затова не беше сигурна, в никой случай. Въпреки това, докато стоеше там и разсъждаваше за цената и красотата на палтото, мисълта за Клайд не й излизаше от главата. И през цялото време господин Рубенстайн стоеше и я гледаше и смътно се досещаше по присъщия си начин за естеството на въпроса, с който се бореше Хортензия.
