Клайд се опита да измисли някакъв друг начин — някакъв начин да намери малко пари освен петдесетте долара, та да й помогне. Да беше имал само малко повече време — още няколко седмици! Да не й беше хрумнало на Хортензия тази прищявка за палтото тъкмо сега!
— Ще ти кажа какво мога да направя — продължи той съвсем глупаво и тъпо, докато майка му не спираше да цъка. — Ще ти помогнат ли пет долара?
— Е, все ще е нещо — отговори тя. — Все ще ми послужат.
— Добре, толкова мога да ти дам — каза Клайд, като си мислеше да ги навакса от бакшишите през седмицата и се уповаваше на по-добър късмет през следващите дни. — Пък аз ще видя какво мога да направя идущата седмица. Може би ще мога да ти дам десет. Не мога да обещая със сигурност. Трябваше да взема назаем част от тия другите пари, дето ти дадох, и още не съм ги върнал всичките, ако взема да се моля сега за още, ще си помислят… Е, ти знаеш как се гледа на тия работи.
Майка му въздъхна и си помисли какво нещастие е да прибягваш за такава помощ до сина си. И то тъкмо когато се мъчи да стъпи на крака. Какво ли ще си мисли той за всичко това след години? Какво ще мисли за нея… за Еста… за семейството? Защото въпреки цялата му амбиция и смелост, и желанието да излезе от дома и да работи, винаги й се беше струвало, че Клайд не е от много здравите физически, нито устойчивите морално или умствено. Колкото се отнасяше до неговите нерви и преживявания, от време на време той като че ли повече приличаше на баща си, отколкото на нея. А в повечето случаи беше толкова лесно да го възбуди човек — да го накара да прояви напрежение и принуденост, — сякаш не ги издържаше и тях. И не друг, а тя, заради Еста и заради мъжа си и техния несполучлив съвместен живот, трупа по-голямата част от тези тежести върху него.
— Е, щом не можеш, значи, не можеш — промълви тя. — Трябва да се помъча да измисля някакъв друг изход. — Но в момента не виждаше никакъв.
По отношение на разходката с автомобил, предложена и уредена за следващата неделя от Хеглънд и неговия приятел шофьор, се наложи промяна в плана. Колата — не каква да е, а скъп Пакард — не можело да се вземе за този ден, а трябвало да се използва сега до четвъртък или петък, или всичко се осуетявало. Защото, както на всички предварително им се обясни, но без строго придържане до истината, колата принадлежеше на някой си господин Кимбарк, възрастен и много заможен човек, който в момента пътувал из Азия. Също така не беше вярно и това, че въпросният младеж е шофьор на господин Кимбарк — той беше само разхайтен, покварен син на Спарсър, управител на една от животновъдните ферми на господин Кимбарк. Този негов син, в желанието си да се покаже за нещо повече от син на управител на ферма и понеже работеше като пазач и имаше достъп до колите, бе решил да вземе най-хубавата и да се поразходи с нея.
Хеглънд бе този, който предложи да вземе участие в някое интересно пътуване с приятелите си от хотела. Но след като всички бяха поканени, се получило съобщение, че господин Кимбарк вероятно щял да се върне през следващите две седмици. И поради това Уилърд Спарсър бе решил веднага, че е най-добре да не използва вече колата. Можело изневиделица да бъде хванат поради неочаквано пристигане на господин Кимбарк. Когато изложи затруднението си пред Хеглънд, който с нетърпение чакаше тази разходка, той се присмя на страха му. Защо лък да не я използват още веднъж? Бил разпалил интереса у всичките си приятели и сега не искал да ги разочарова. Те се уговориха за следващия петък между пладне и шест часа. А тъй като Хортензия бе променила плановете си, тя реши сега да придружи Клайд, който, разбира се, беше поканен.
