Може би е мекушав и млад, но не е лош и тя ще го възнагради — реши сега Хортензня. Веднага щом получи палтото, което трябва да стане след седмица, най-много след две, тя ще бъде много мила с него… ще направи нещо за него. И за да подчертае собствените си мисли и за да му даде да разбере какво влага в думите си, придаде на очите си морно, влюбено изражение и му подари многообещаващ поглед — разиграване на романтична роля, което го накара да се размекне и да загуби самообладание. Предвкусването на ласките й дори го поуплаши, защото обещанието й подсказваше, както си въобрази, обезпокояваща буйност, на която може би нямаше да може да отговори. Сега се чувстваше малко слаб пред нея — беше го малко страх, — като си помислеше какво може да представлява истинската й любов.
Въпреки това той заяви, че ако палтото не струва повече от сто двадесет и пет долара и тази сума може да се раздели на една вноска от двадесет и пет в брой и две допълнителни от по петдесет, ще може да се справи. А тя от своя страна отговори, че ще уреди всичко още на другия ден. Може би ще успее да убеди господин Рубенстайн да й го даде веднага след заплащането на двадесет и пет долара; ако ли не, тогава в края на втората седмица, когато ще бъде изплатено почти всичко.
А после в изблик на истинска благодарност към Клайд на излизане от ресторанта тя му пошепна с котешко мъркане, че никога не ще забрави това и че за първи път ще облече палтото за него. Ако не е на работа, може да отидат някъде на вечеря. Или, ако това не стане, положително ще го е взела навреме за деня на предполагаемата разходка с автомобил, която той или май Хеглънд гласи за следващата неделя, но която може би ще се отложи.
Тя му предложи да отидат на дансинг и там през време на танцуването се притискаше в него по толкова нескромен начин, а след това изпадна в настроение, което накара Клайд да се разтрепери и съвсем да загуби ума и дума.
Най-после той се върна у дома си с копнеж за предстоящия ден, сигурен, че няма да срещне мъчнотии, да събере пари за първата вноска, дори да е петдесет долара. Защото сега, пришпорван от обещанието, смяташе да вземе назаем до двадесет и пет долара било от Ратърър, било от Хеглънд и да им ги върне, след като палтото бъде изплатено.
Но, о тази прекрасна Хортензия! Толкова очарователна, толкова безгранично, покоряващо, обезоръжаващо сладка! Като си помисли само, че най-сетне, и то скоро, тя ще бъде негова! Това наистина беше нещо от царството на мечтите — невероятното се превръщаше в действителност!
Вярна на обещанието си, на другия ден Хортензия отиде при господин Рубенстайн и с цялата си присъща хитрост му изложи с доста премълчавания естеството на затруднението, пред което се намираше. Дали има някаква възможност да получи палтото за сто и петнадесет долара при по-леки условия, на изплащане? Главата на господин Рубенстайн моментално тържествено се заклати. Техният магазин не продавал на изплащане. Ако искал да търгува по този начин, можел да поиска за това палто двеста долара и много лесно да ги вземе.
— Но аз бих могла да ви платя не по-малко от петдесет долара, когато го взема — настоя Хортензия.
— Прекрасно. Но кой може да ми гарантира, че ще получа останалите шейсет и пет, и кога?
— Идущата седмица двайсет и пет, по-идущата двайсет и пет и още по-идущата петнайсет.
— Разбира се. Но да предположим, че на другия ден, след като вземете палтото, ви прегази някой автомобил и ви убие. Тогава какво? Откъде ще получа парите си?
Това беше наистина труден въпрос. И нямаше никакъв начин да докаже, че някой ще заплати палтото. А преди това се налагаха толкова разправии: да сключи договор и да намери някой наистина надежден човек (да речем банкер) да приподпише като поръчител. Не, тяхната фирма не продавала на изплащане. Те работели в брой. Точно затова палтото й било предложено за сто и петнадесет, но нито долар по-малко. Нито долар!
Господин Рубенстайн въздъхна и продължи да говори. И най-после Хортензия го попита дали не може да му даде седемдесет и пет долара на ръка и да доплати другите четиридесет следващата седмица. Дали ще й даде тогава палтото — да си го занесе у дома?
— Но една седмица… една седмица… какво представлявала една седмица? — мъчеше се да я убеди господин Рубенстайн. — Щом можете да ми донесете седемдесет и пет идущата седмица или утре, а другите четирийсет след още една седмица или десет дена, защо да не почакате една седмица и ми донесете всичките сто и петнайсет? Тогава палтото ще е ваше без всякакви затруднения. Оставете палтото. Елате пак утре и ми платете двайсет и пет или трийсет долара по сметка и аз ще го извадя от витрината и ще го прибера за вас. Тогава никой няма да може дори да го види. Донесете ми остатъка след една седмица или след две седмици. И тогава то ще си е ваше. — Господин Рубенстайн обясняваше положението, сякаш беше нещо много трудно за разбиране.
