Обаче както Хеглънд обясни на Ратърър и Хигби, понеже ще използват колата без разрешението на собственика, трябва да се срещнат по-далечко — мъжете на една от тихите улички близо до Седемнадесета и Западния проспект, откъдето могат да продължат до мястото, където ще е по-удобно да се срещнат с момичетата, а именно на Двадесета и Уошингтън. Оттам ще тръгнат по Западния парков път и Анибаловия мост на северозапад към Харлем, Норт Канзас сити, Майнавил и нататък през Либърти и Моузби по Екселсиор Спрингз. Крайната им цел там ще бъде малък хан — „Вигвамът“ — на едва-две мили отсам Екселсиор, който е отворен през цялата година. Всъщност това е едновременно ресторант, дансинг и хотел. Един грамофон и механично пиано осигуряват необходимата музика. Групи като тяхната отивали там доста често, а Хеглънд, както и Хигли, които бяха ходили няколко пъти, го описваха като първокласно заведение. Храната била добра, пътят дотам — прекрасен. Точно под него имало рекичка, където поне лятно време можело да се гребе с лодка и да се лови риба. Зиме някои се пързаляли с кънки, когато имало лед. Положително по това време на годината — януари — пътят щял да бъде заснежен, но можело лесно да се мине, а гледката била чудесна. Имало едно езерце, недалече от Екселсиор, по това време на годината също замръзнало, и според Хеглънд, който винаги проявяваше прекалено голяма фантазия и въодушевление, могли да отидат там и да се попързалят.
— Чувате ли кой разправя за пързаляне с кънки на такъв излет? — забеляза доста цинично Ратърър, понеже от негова гледна точка такъв случай не подхождаше за никакви странични спортни занимания, а изключително за любов.
— Да ви вземат мътните! Не може човек да предложи нещо забавно, без да го съдерат от подигравки заради това! — сопна се авторът на идеята.
Единственият освен Спарсър, който страдаше от опасения във връзка с всичко това, беше Клайд. Защото от самото начало фактът, че колата, с която щяха да пътуват, не принадлежи на Спарсър, а на неговия господар, го тревожеше, почти дразнеше. Не му харесваше идеята да се вземе нещо, което принадлежи на някой друг, дори и за временно ползване. Нещо може да се случи. Може да ги заловят.
— Не мислиш ли, че е опасно да излезем с тая кола? — попита той Ратърър няколко дена преди излета, когато беше окончателно разбрал откъде и чия ще е колата.
— А, не вярвам — отговори Ратърър, който бе свикнал на такива хрумвания и хитрини и не се безпокоеше много. — Колата не я взимам аз, нито пък ти, нали? Щом той иска да я вземе, то си е негова работа. Щом ме кани да отида, ще отида. Защо да не отида? Единственото, което искам, е да ме доведе навреме обратно. Това е единственото нещо, което може да ме тревожи.
А Хигби, който се доближи в този миг, изказа същото мнение. Но Клайд продължаваше да се тревожи. Можеше нещо да се обърка; можеше да загуби службата си поради такова нещо. Но толкова увлечен беше от мисълта да се вози в такава хубава кола с Хортензия и всички други момичета и момчета, че не можеше да устои на изкушението.
Веднага след пладне в петък същата седмица неколцината участници в излета се събраха на определените места: Хеглънд, Ратърър, Хигби и Клайд на Осемнадесета и Западния проспект, близо до разпределителната гара; Майда Аксълрод, приятелката на Хеглънд, Люсил Никълъс, една от приятелките на Ратърър, и Тина Когел, приятелка на Хигби, а също и Лора Сайп, друго момиче, доведено от Тина Когел, за да го запознаят със Спарсър — на Двадесета и Уошингтън стрийт. Само защото Хортензия бе съобщила в последния момент на Клайд, че трябва да отиде до вкъщи за нещо, трябваше да минат да я вземат от Четиридесет и девета и Денеси, където живееше, но не без мърморене.
Денят — късен януарски ден — клонеше да бъде мрачен, с навъсени облаци, особено в околностите на Канзас сити. От време на време дори се канеше да завали сняг — извънредно интересна и живописна перспектива за събралите се в колата. Това им харесваше.
— Ах, дано завали! — възкликна Тина Когел, когато някой заговори за тази възможност, а Люсил Никълъс добави:
— О, толкова обичам да гледам как вали!
По Уест Блъф роуд, Уошингтън и Втора улица най-после минаха по моста Анибал към Харлем и оттам по извиващия покрай реката и сякаш охраняван от хълмове път отминаха Рандолфските възвишения и Майнавил. А след това дойдоха Моузби и Либърти, през които пътят беше по-добър, с мяркащи се интересни къщурки и голи, покрити със сняг януарски хълмове.
