Домът на Самюъл Грифитс в Ликъргъс, щата Ню Йорк, град с около двадесет и пет хиляди жители, на половин път между Ютика и Олбъни. Наближава часът за вечеря и семейството според обичая постепенно се събира за храна. В този случай приготовленията са по-грижливи от друг път, поради факта че господин Самюъл Грифитс, съпругът и бащата, е отсъствал четири дена във връзка със състоялата се в Чикаго конференция на производители на ризи и яки: понижаването на цените от наскоро издигнали се съперници в западните щати бе наложило на тези, които се занимаваха със същото производство на изток, да стигнат до някакъв компромис и споразумение. Завърнал се в същия ден, той се беше обадил рано следобед по телефона за пристигането си и че отива в кабинета във фабриката, където щял да остане до вечеря.
Отдавна свикнала с похватите му на практичен и твърд мъж, който вярва в себе си и смята своите съждения и решения за правилни (и почти окончателни) — поне в повечето случаи, — госпожа Грифитс сметна това за напълно естествено. Той щеше да се прибере и да я поздрави, когато му дойде времето.
Понеже знаеше, че мъжът й предпочита агнешко бутче пред много други неща, след съответното съвещание с госпожа Трюсдейл, грозноватата, но способна икономка, тя заръча агнешко. А след като се установиха върху подходяща гарнитура и десерт, тя се отдаде на размишления за най-голямата си дъщеря Майра, която бе завършила колежа „Смит“ преди няколко години, но все още оставаше неомъжена. Причината, както госпожа Грифитс много добре разбираше, макар да не искаше никога да я признае открито, се криеше в това, че Майра не беше много хубава. Носът й беше твърде дълъг, очите — твърде близо едно до друго, а брадичката недостатъчно закръглена, за да й придава приятен момински вид. Най-често тя изглеждаше твърде замислена и задълбочена — по правило незаинтересована от обикновения обществен живот в града. Не притежаваше и това, което се нарича „такт“, да не говорим за някаква притегателна сила за мъжете, присъща на някои момичета, дори без да са хубави. Както се струваше на майка й, тя бе всъщност твърде критична и твърде интелектуална и в умствено отношение стоеше доста над средата, в която живееше.
Отгледана сред относителен разкош, без да има нужда да се тревожи за изкарването на прехраната си, тя бе изправена въпреки всичко пред трудностите сама да спечели благоволението на обществото и любим — две цели, постигането на които без красота и чар бе горе-долу толкова трудно, колкото и един просяк да придобие несметно богатство. А фактът, че вече цели дванадесет години (откакто навърши четиринадесет) бе наблюдавала живота на другите младежи и девойки в малкия свят, сред който се движеше, да минава доста весело, докато нейният се свеждаше, кажи-речи, до четене, музика, задачата да бъде колкото може по-спретнато и привлекателно облечена и да ходи на гости при приятели с надеждата случайно да срещне някъде, някак си единствената личност, която би се заинтересувала от нея, я беше направила печална, ако не направо озлобена. И това — въпреки че материалното благополучие на нейните родители и на самата нея бе изключително.
Точно сега тя мина през стаята на майка си на път към своята с такъв вид, като че ли нищичко не я интересува. Майка й се чудеше какво да й предложи, за да я изтръгне от това настроение, когато при нея се втурна по-малката дъщеря, Бела, възбудена от кратко посещение в дома на Финчли, техни богати съседи, където се отбила на връщане от училището „Снедекър“.
Противно на сестра си — висока, чернокоса и бледа Бела, макар по-ниска, бе далече по-изящно и по-здраво сложена. Имаше гъста кестенява, почти черна коса, маслиненомургав цвят на лицето, обагрен с руменина, очи — кафяви и весели, искрящи от жадна любознателност. Силна и гъвкава, тя беше изпълнена с жизненост и одухотвореност. Ръцете и краката й бяха изящни и подвижни. Явно бе склонна да харесва нещата, каквито ги вижда, да се радва на живота такъв, какъвто е, и затова, обратно на сестра си, бе необикновено привлекателна за мъже и младежи, за мъже й жени — стари и млади, — нещо, което майка й и баща й добре знаеха. Нямаше опасност да не достигнат предложенията за женитба, когато им дойдеше времето. Както се струваше на майка й, твърде много младежи и мъже се навъртаха вече около нея, а това поставяше въпроса за избора на подходящ съпруг. Тя вече бе проявила склонност да завързва близка дружба не само с потомците на по-старите и по-консервативни семейства, които представляваха ултрапочтения елемент в града, но също така (а това съвсем не харесваше на майка й) и със синовете и дъщерите на по-късно издигнали се, а следователно и с по-малко обществено значение семейства в тоя край — синовете и дъщерите на производители на бекон, буркани за консерви, прахосмукачки, дървени и кошничарски изделия и пишещи машини, които представляваха достатъчно солиден финансов елемент в града и от които се състоеше онова, което би могло да се сметне за „ултрамодерната“ част от местното общество.