Защото, при все че беше наскоро влязъл във фирмата на баща си за яки и ризи като главен инспектор на производството с всички изгледи да поеме в крайна сметка управлението и надзора над цялото предприятие, Гилбърт все пак завиждаше на младия Грант Кранстън, негов връстник, много привлекателен и хубав физически, който наистина бе по-смел и по-привлекателен за момичетата измежду по-младите. Кранстън като че ли бе убеден, че е възможно да съчетае известна доза светски развлечения с работата във фирмата на баща си, с което Гилбърт не беше съгласен. Всъщност младият Грифитс би предпочел, ако можеше, да обвини младия Кранстън в разпуснатост, само че Кранстън успяваше да не прекрачва рамките на разумното. А „Дружество Кранстън за плетени изделия“ явно се развиваше като едно от челните предприятия в Ликъргъс.
— Да — додаде той след миг, — те растат по-бързо, отколкото бих го правил аз, ако фирмата беше моя. А не са най-богатите хора в света.
Но въпреки това си помисли, че противно на самия него и на родителите му, Кранстън бяха наистина по-смели, макар и да не ламтяха за повече светски живот. Той им завиждаше.
— И още нещо! — добави разпалено Бела. — Финчли ще направят над навеса за лодки дансинг. И Сондра казва, Стюърт се надявал, че ти ще дойдеш и ще останеш у тях по-дълго това лято.
— Така ли? — подхвърли Гилбърт малко завистливо и със сарказъм. — Искаш да кажеш, разправял е, че се надява ти да дойдеш и да останеш по-дълго у тях. Аз ще работя това лято.
— Не е казал нищо подобно, многознайнико! Освен това нищо няма да ни стане, ако отидем там горе. Не виждам какво още може да се очаква от езеро Грийнууд. Само чайове на дърти кокошки.
— Така ли? Мама много ще се радва да го чуе.
— И ти ще й го кажеш, разбира се.
— А, не, няма да й кажа. Но не вярвам да последваме Финчли или Кранстън горе на Дванайсетото езеро, поне засега. Ти можеш да отидеш там, ако татко ти позволи.
В този момент вратата долу се хлопна пак, Бела забрави разправията си с Гилбърт и изтича долу да посрещне баща си.
Главата на Ликъргъския клон от семейството Грифитс, сравнен с бащата на клона му от Канзас сити, беше извънредно внушителен. Противно на по-ниския си и по-объркан брат от мисията „Вратите на надеждата“, когото не беше дори и виждал от тридесет години, той беше малко по-висок от среден ръст, много добре сложен, сравнително строен, с проницателен поглед и рязък както в движението, така и в приказките си. Отдавна свикнал да си пробива сам пътя и разбрал от усилията и резултатите, че надминава по находчивост и търговски способности средното равнище, навремени беше склонен да проявява нетърпимост към онези, които не бяха като него. Не се държеше свадливо или неприятно, но винаги се стремеше да си дава спокоен и безпристрастен вид. И си казваше, за да извини предвзетостта си, че цени себе си само според преценката, която хората дават на него и на всички други, преуспели като него.
Пристигнал в Ликъргъс преди около двадесет и пет години с малък капитал и твърдо решение да го вложи в предложеното му ново предприятие за производство на яки, Самюъл Грифитс постигна успех, който надмина най-дръзките му предвиждания. И естествено това ласкаеше неговата суетност. Сега, двадесет и пет години по-късно, той живееше с жена си и децата си в една от най-хубавите и построени с най-голям вкус богатски къщи в Ликъргъс. Смятаха ги също така за едно от най-добрите семейства по тези места — ако не най-старото, поне едно от най-консервативните, почтени и преуспяващи. Двете му по-малки деца (голямата дъщеря трябваше да се изключи) бяха в челните редици на по-младото и по-весело общество и досега не се беше случило нищо, което да разклати или урони доброто му име.
При завръщането си от Чикаго този ден, след като беше сключил там няколко спогодби, които означаваха делово единодушие и благоденствие поне за една година, господин Грифитс бе склонен да се чувства много добре разположен и дружелюбен спрямо целия свят. Нищо не бе помрачило пътуването му. В негово отсъствие „Дружество Грифитс за производство на яки и ризи“ бе работило също като че ли той не бе заминавал. Поръчките в момента бяха големи.
Сега, когато влезе в собствения си дом, захвърли тежката си чанта и ушитото по модата палто и се обърна, той видя онова, което бе очаквал — бързащата към него Бела. Разбира се, тя беше негова любимка, най-приятното, най-необикновено и най-изящно създание в неговите очи, което му бе подарил целият му живот: младост, здраве, жизнерадост, схватливост и обич — всичко в облика на прелестна дъщеря.
— О, татко — нежно и подкупващо извика тя, когато го видя да влиза. — Ти ли си?
— Да. Поне приличам малко на себе си за момента. Как е моето момиченце? — И той отвори обятия и стисна хвърлилата се в тях най-малка своя рожба. — Какво чудесно, жилаво, здраво момиче, бога ми! — заяви той след продължителна обичлива целувка. — И как се е държала пакостницата, докато не съм бил тук? Без лъжи тоя път.
— О, прекрасно, татко. Можеш да попиташ когото искаш. По-добра не бих могла да бъда.
— А как е майка ти?
