Вадя телефона от раницата си и изпращам съобщение на Анри, което гласи ИВФАЙ, въпреки че исках да напиша ИДВАЙ. Прекалено съм замаян, за да изпратя нещо друго. Стисвам юмруци и ги слагам в скута си. Горят и треперят. Разтварям ги. Лявата ми ръка е яркочервена, дясната ми все още свети. Поглеждам часовника на стената и виждам, че часът приключва скоро. Ако успея да се измъкна оттук, ще мога да намеря празна стая, за да се обадя на Анри и да го попитам какво се случва. Започвам да броя секундите — шестдесет, петдесет и девет, петдесет и осем. Чувствам се сякаш нещо ще експлодира в ръцете ми. Концентрирам се върху броенето. Четиридесет, тридесет и девет. Сега са изтръпнали, сякаш някой ми забожда малки иглички в дланите. Двадесет и осем, двадесет и седем. Отварям очи и се вторачвам пред себе си, фокусирайки се върху Сара с надеждата, че видът й ще отвлече вниманието ми. Петнадесет, четиринадесет. Поглеждам я и това влошава нещата. Сега усещам игличките като гвоздеи. Пирони, пъхнати във фурна и нагорещявани, докато не засветят. Осем, седем.
Звънецът бие и в този момент ставам и изскачам от стаята, избързвайки пред другите ученици. Вие ми се свят, краката ми са нестабилни. Замъквам се надолу по коридора, но нямам представа къде да отида. Усещам, че някой ме преследва. Вадя програмата от задния си джоб и проверявам номера на шкафчето си. За щастие то се оказва точно от дясната ми страна. Спирам пред него и облягам глава на металната врата. Разтърсвам глава, осъзнавайки, че в желанието си да се разкарам колкото се може по-бързо от стаята съм забравил раницата си с телефона вътре. И тогава някой ме блъска.
— К’во става, смелчага?
Залитам няколко крачки, обръщам се. Там стои Марк и ми се хили.
— Нещо не е наред ли? — пита той.
— Не — отговарям.
Вие ми се свят. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. А ръцете ми горят. Каквото и да се случва, не би могло да е в по-лош момент. Той отново ме блъска.
— Май не си толкова смел без учители наоколо, а?
Прекалено неустойчив съм, за да остана на крака, спъвам се в собствените си ходила и падам на земята. Сара застава пред Марк.
— Остави го на мира — казва тя.
— Това няма нищо общо с теб — отговаря той.
— Нали? Виждаш някой нов, който си говори с мен, и веднага тръгваш да се биеш с него. Това е само една от причините вече да не сме заедно.
Започвам да се изправям. Сара се пресяга, за да ми помогне, и в момента, в който ме докосва, болката в ръцете ми избухва и сякаш светкавица ме удря през главата. Обръщам се и се втурвам по коридора в обратна посока на кабинета по астрономия. Знам, че всички ще ме помислят за страхливец, но съм на ръба на припадъка. После ще благодаря на Сара и ще се разправям с Марк. В момента трябва да намеря само една стая с ключалка.
Стигам до края на коридора — там, където той се разклонява към главния вход на училището. Опитвам се да си припомня въведението на г-н Харис, което включваше и разположението на различните стаи в училището. Ако си спомням правилно, аудиторията, помещенията на оркестъра и кабинетите по изобразително изкуство са в края на този коридор. Затичвам се към тях толкова бързо, колкото мога в това състояние. Зад себе си чувам Марк да крещи след мен и Сара да му крещи на него. Отварям първата врата, която виждам, и я затварям след себе си. За щастие има ключалка и пускам резето.
Намирам се в тъмна стая. Редици от негативи висят по въжета. Сгромолясвам се на пода. Вие ми се свят, а ръцете ми горят. Откакто видях светлината за пръв път, държа ръцете си стиснати в юмруци. Сега поглеждам надолу към тях и виждам, че дясната ми ръка все още свети, пулсира. Започвам да се паникьосвам.
Седя на пода, потта смъди на очите ми. Ужасна болка гори и двете ми ръце. Знаех, че трябва да очаквам заветите си, но нямах представа, че ще включват това. Разтварям ръце и дясната ми длан грее ярко, като светлината й започва да се концентрира. Лявата смътно блещука, а парещото усещане е почти непоносимо. Ще ми се Анри да беше тук. Надявам се, че пътува насам.
Затварям очи и увивам ръце около тялото си. Клатушкам се напред-назад на пода и всичко ме боли. Не знам колко време минава. Една минута? Десет минути? Звънецът бие, сигнализирайки за началото на следващия час. Чувам как някакви хора си говорят пред вратата. На няколко пъти бравата се раздрусва, но е заключена и никой не може да влезе. Просто продължавам да се клатя, а очите ми са здраво стиснати. Заваляват нови почуквания. Приглушени гласове, които не разбирам. Отварям очи и виждам, че светлината от ръцете ми огрява цялата стая. Стисвам ръцете си в юмруци, опитвайки се да спра сиянието, но то се процежда между пръстите ми. Тогава вратата започва наистина да се тресе. Какво ще си помислят за светлината от ръцете ми? Няма как да я скрия. Как ще го обясня?
— Джон? Отвори вратата, аз съм — чува се глас.
През мен преминава вълна от облекчение. Гласът на Анри, единственият глас в целия свят, който искам да чуя.
