В притеснението си едва не казвам „Даниел Джоунс“, но се хващам навреме. Поемам си дълбоко въздух и казвам „Джон Смит“.
— Чудесно! А откъде си?
— Фл… — започвам аз, но се спирам, преди думата да се е материализирала напълно. — Санта Фе.
— Ученици, нека го приветстваме с едно топло посрещане.
Всички ръкопляскат. Г-жа Бъртън ми показва с жест да седна на празното място в средата на стаята между двама ученици. Изпитвам облекчение, че не ми зададе никакви други въпроси. Тя се обръща, за да се върне на бюрото си, а аз тръгвам между чиновете право към Марк Джеймс, който седи до Сара Харт. Докато минавам покрай него, той си подава крака навън и ме спъва. Губя равновесие, но оставам на крака. Подхилквания се процеждат из стаята. Г-жа Бъртън се обръща бързо и ме поглежда.
— Какво се случи? — пита.
Не й отговарям, вместо това поглеждам свирепо към Марк. Всяко училище си има по един от тези — хулиган, побойник, както искате го наричайте, но такъв никога не ми се е изпречвал толкова бързо. Косата му е черна, цялата в гел, внимателно нагласена така, че да стърчи във всички посоки. Има прилежно оформени бакенбарди и набола брада. Гъсти вежди над чифт тъмни очи. От футболното му яке разбирам, че е трета година, а името му е избродирано в златен курсив над годината. Погледите ни остават впити, а от класа се чуват подигравателни дюдюкания.
Поглеждам към мястото си на три чина оттук и после отново към Марк. Бих могъл буквално да го пречупя на две, ако исках. Бих могъл да го запратя в друга държава. Ако тръгнеше да бяга с кола, бих могъл да надбягам колата му и да я метна на върха на някое дърво. Но освен че това би било изключителна свръхреакция, думите на Анри кънтят в главата ми: „Не изпъквай и не привличай прекалено много внимание“. Знам, че трябва да последвам съвета му и да пренебрегна сегашната случка — така както винаги съм правил. В това ни бива — да се вписваме в обстановката и да живеем в сенките й. Само че се чувствам леко странно, неспокойно и преди да размисля, въпросът е вече зададен.
— Искаш ли нещо? — питам.
Марк поглежда встрани и хвърля бърз поглед на стаята наоколо, намества се на стола и пак ме поглежда.
— За какво говориш? — пита той.
— Сложи си крака на пътя ми, докато минавах. И навън ме блъсна. Стори ми се, че искаш нещо.
— Какво става тук? — пита г-жа Бъртън зад мен. Обръщам се и я поглеждам през рамо.
— Нищо — казвам й. Обръщам се пак към Марк. — Е?
Ръцете му се стягат около чина, но запазва мълчание. Продължаваме да се гледаме в очите, докато накрая той въздъхва и поглежда встрани.
— Така си и мислех — казвам надолу към него и си продължавам по пътя. Останалите ученици не знаят как да реагират и повечето от тях все още зяпат, когато сядам на мястото си между червенокосо момиче с лунички и пълно момче, което ме гледа със зинала уста.
Г-жа Бъртън се изправя пред класа. Изглежда малко нервирана, но след това се освобождава от чувството и ни разяснява защо има пръстени около Сатурн и как те са направени най-вече от ледени частици и прах. След време спирам да я слушам и почвам да оглеждам другите ученици. Изцяло нова група хора, които отново ще се опитвам да държа на разстояние. Винаги е трудно да намериш златната среда, да общуваш достатъчно с тях, колкото да останеш загадъчен, без обаче да се отчуждиш и пак да изпъкнеш. Вече се провалих тотално с днешната си задача.
Поемам си дълбоко въздух и издишвам бавно. Все още имам пеперуди в корема си, все още чувствам натрапчивото треперене на крака ми. Усещам ръцете си по-топли. Марк Джеймс седи на три чина пред мен. Обръща се веднъж и ме поглежда, а после прошепва нещо в ухото на Сара. Тя се обръща. Изглежда готина, но фактът, че е излизала с него и седи до него, ме кара да се чудя. Усмихва ми се топло. Искам да й отвърна на усмивката, но съм парализиран. Марк отново се опитва да й прошепне нещо, но тя поклаща глава и го отблъсква. Слухът ми е много по-добър от човешкия, ако се концентрирам, но съм толкова развълнуван от усмивката й, че не успявам. Ще ми се да можех да чуя какво си казват.
Свивам и разпускам ръцете си. Дланите ми са потни и започват да горят. Още едно дълбоко вдишване. Зрението ми се замъглява. Минават пет минути, после десет. Г-жа Бъртън все още говори, но не я чувам какво казва. Стисвам юмруци и ги разтварям отново. Докато го правя, дъхът ми се спира на гърлото. Дясната ми ръка излъчва бледа светлина. Поглеждам надолу към нея втрещен, смаян. След няколко секунди светлината засиява по-ярко.
Стисвам юмруци. Първоначалният ми страх е, че се е случило нещо с някого от останалите. Но какво би могло да се случи? Не могат да ни убият, без да следват реда. Така работи заклинанието. Но това означава ли, че не може да им се причини някаква друга вреда? Да не би нечия дясна ръка да е била отрязана? Няма как да разбера. Но ако нещо се беше случило, щях да го усетя по белезите на глезените ми. И чак тогава ми просветва. Вероятно първият ми завет се проявява.
