Изпълзявам до вратата и я отключвам. Тя се отваря с размах. Анри с покрит с пръст и носи градинарски дрехи, сякаш е работил в двора на къщата. Толкова се радвам да го видя, че усещам как искам да скоча и да го прегърна. Опитвам се, но съм толкова замаян, че отново падам на пода.
— Всичко наред ли е там? — пита г-н Харис, кой го стои зад Анри.
— Всичко е наред. Моля, оставете ни за минутка — отвръща Анри.
— Да викам ли линейка?
— Не!
Вратата се затваря. Анри поглежда ръцете ми. Дясната свети ярко, а лявата все още мъждука, сякаш се опитва да събере смелост. Анри ми се усмихва широко, лицето му светва като фар.
— Ох, слава на Лориен — въздъхва той и издърпва чифт кожени градинарски ръкавици от задния си джоб. — Какъв луд късмет, че досега работих на двора. Сложи си ги.
Това и правя и те скриват светлината изцяло. Г-н Харис отваря вратата и си подава главата.
— Г-н Смит, наред ли е всичко?
— Да, всичко е наред. Само ни дайте трийсет секунди — казва той и ме поглежда. — Директорът ти доста се меси.
Поемам си дълбоко въздух и издишвам.
— Разбирам какво се случва, но защо това?
— Първият ти завет.
— Знам това, но за какво са светлините?
— Ще поговорим за това в пикапа. Можеш ли да ходиш?
— Мисля, че да.
Той ми помага да се изправя. Краката ми са нестабилни, все още треперя. Хващам ръката му за опора.
— Трябва да си взема чантата, преди да тръгнем — казвам.
— Къде е?
— Оставих я в стаята.
— Кой номер?
— Седемнайсет.
— Нека първо те оставим в пикапа, а после ще се върна да ти я взема.
Слагам дясната си ръка на раменете му. Той поддържа тежестта ми, прихващайки ме през кръста с лявата си ръка. Въпреки че вторият звънец е бил, все още чувам хора в коридора.
— Трябва да ходиш колкото се може по-нормално и в права линия.
Поемам дълбоко въздух. Опитвам се да събера всяка частица сила, която имам в запас, за да се справя с дългия път до колата.
— Да тръгваме — казвам.
Избърсвам потта от челото си и излизам от стаята след Анри. Г-н Харис все още е в коридора.
— Просто тежък случай на астма — му казва Анри, докато минаваме покрай него.
В коридора все още има тълпа от двадесетина души. Повечето от тях носят фотоапарати на врата си и чакат да влязат в тъмната стая за часа по фотография. За щастие Сара не е сред тях. Вървя колкото мога по-стабилно, единият крак пред другия. Изходът на училището е на тридесетина метра оттук. Това са много крачки. Хората си шушукат. Чувам някои от тях.
— Какъв изрод!
— Той учи ли въобще тук?
— Надявам се, сладък е.
— Какво мислиш, че е правил в тъмната стаичка, та лицето му да стане толкова червено? — чувам аз и всички се разсмиват. Точно както можем да насочваме слуха си, така можем и да го изключваме, което помага, когато се опитваш да се концентрираш сред шумове и безредие. Затова изключвам звуците и плътно следвам Анри. Всяка крачка усещам като че ли са десет, но най-накрая стигаме вратата. Анри ми я задържа да мина и аз се опитвам да вървя сам до пикапа, който е паркиран отпред. За последните двадесет стъпки отново слагам ръка на рамото му. Той отваря вратата на пикапа и аз се вмъквам вътре.
— Каза седемнайсета?
— Да.
— Не трябваше да си оставяш чантата. Точно малките грешки водят до големите. Не можем да си позволим никакви.
— Знам. Съжалявам.
Той затваря вратата и влиза обратно в сградата. Прегърбвам се на седалката и се опитвам да забавя дишането си. Все още усещам потта на челото си. Изправям си гърба и дръпвам надолу сенника, за да се погледна в огледалото. Лицето ми е по-червено, отколкото си мислех, очите ми са малко влажни. Но насред болката и изтощението аз се усмихвам. Най-накрая, мисля си. След години чакане, след години, през които единствената ми защита срещу могадорианците беше интелектът и умението ми да се крия, първият ми завет пристигна. Анри излиза от училището и носи чантата ми. Заобикаля пикапа, отваря вратата и хвърля чантата на седалката.
— Благодаря ти — казвам.
— Няма проблеми.
Когато излизаме от паркинга, махам ръкавиците и оглеждам ръцете си. Светлината в дясната ми ръка започва да се концентрира в лъч като този на фенерче, само че по-ярък. Паренето започва да отслабва. Лявата ми ръка все още мъждука.
— По-добре да не ги сваляш, преди да се приберем вкъщи — казва Анри.
Отново нахлузвам ръкавиците и го поглеждам. Той се усмихва гордо.
— Чакането беше по дяволите дълго — казва той.
— Ъ? — питам аз.
Той ме поглежда.
— Чакането беше по дяволите дълго — повтаря той. — На заветите ти.
Аз се разсмивам. От всички неща, които Анри успя да овладее на Земята, само ругатните му се опънаха.
— Чакането беше дяволски дълго — поправям го.
— Точно това казах.
Завива по нашия път.
— И сега какво? Това означава ли, че ще мога да изстрелвам лазерни лъчове от ръцете си или нещо от този род?
Той се ухилва.
— Би било хубаво, но не.
— Е, тогава какво ще правя със светлината? Когато ме гонят, да се обърна и да им светна в очите? В смисъл, има ли шанс да ги уплаша така?
— Търпение — казва той. — Не се очаква да го разбереш веднага. Нека просто се приберем у дома.
Тогава се сещам за нещо, кое го направо ме кара да подскоча на седалката.
