— Това значи ли, че най-накрая ще отворим сандъка?
Той кимва и се усмихва.
— Съвсем скоро.
— Велико! — казвам аз.
Сложно резбованият дървен сандък преследва мислите ми цял живот. Представлява една чуплива на вид кутия с лориенския символ отстрани, по отношение на която Анри запазва тайнствено мълчание. Никога не ми е казвал какво има вътре, а е невъзможно да се отвори. Знам това, защото съм опитвал повече пъти, отколкото мога да преброя, но без никакъв успех. Заключен е с катинар, който няма видима ключалка.
Щом се прибираме, виждам, че Анри е вършил работа. Трите стола от предната веранда са разчистени и всички прозорци са отворени. Вътре са махнати чаршафите от мебелите, някои от повърхностите са избърсани. Слагам раницата си върху масата във всекидневната и я отварям. През мен преминава вълна от безсилие.
— Този кучи син! — казвам аз.
— Какво?
— Телефона ми го няма.
— Къде е?
— Тази сутрин имах леко спречкване с едно момче на име Марк Джеймс. Вероятно той го е взел.
— Джон, ти беше на училище за час и половина. Как, по дяволите, си успял вече да се спречкаш? Не си толкова глупав.
— Това е гимназията. Аз съм новият. Лесно е.
Анри вади телефона си от джоба и набира номера ми. След това го затваря със замах.
— Изключен е — казва.
— То се знае.
Той впива очи в мен.
— Какво се случи? — пита той с гласа, който разпознавам, гласа, който използва, когато обмисля следващия ход.
— Нищо. Просто някакъв тъп спор. Сигурно съм го изпуснал на пода, докато съм го прибирал в чантата — казвам, макар да знам, че не стана така. — Не бях в най-доброто си състояние. Вероятно в момента се търкаля при изгубените вещи.
Той се оглежда наоколо из къщата и въздъхва.
— Някой видя ли ръцете ти?
Поглеждам го. Очите му са червени, още по-кървясали, отколкото сутринта, когато ме закара. Косата му е разчорлена и изглежда смазан, сякаш всеки момент ще се строполи от преумора. Спал е за последно във Флорида преди два дена. Не знам как въобще още стои на краката си.
— Не, никой.
— Ти беше на училище за час и половина. Първият ти завет се е развил, почти си се сбил и си забравил раницата си в класната стая. Не можем да го наречем точно сливане с пейзажа.
— Нищо особено. Не е чак причина сега да се местим в Айдахо или Канзас, или където там ще бъде следващият ни дом.
Анри свива очи и размишлява над това, на което току-що стана свидетел, като се опитва да прецени дали проблемът е достатъчно голям, за да оправдае едно ново напускане.
— Не му е сега времето да бъдем небрежни — казва той.
— Спречквания има във всяко училище всеки ден. Обещавам ти, че няма да ни издирят само защото някакъв побойник се е заял с новото хлапе.
— Ръцете на новото хлапе не светват във всяко училище.
Въздъхвам.
— Анри, изглеждаш сякаш всеки момент ще умреш. Дремни. Можем да решим, след като поспиш.
— Имаме много за какво да говорим.
— Никога досега не съм те виждал толкова изморен. Поспи няколко часа. После ще говорим.
Той кимва.
— Една дрямка вероятно няма да ми се отрази зле.
Анри отива в стаята си и затваря вратата. Аз излизам навън, крача из двора за малко. Слънцето е зад дърветата, духа свеж вятър. Все още съм с ръкавиците. Свалям ги и ги пъхам в задния си джоб. Ръцете ми са същите като преди. Ако трябва да съм честен, само половината от мен е въодушевена от това, че първият ми завет най-накрая пристигна след толкова много години нетърпеливо чакане. Другата половина от мен е смачкана. Постоянното ни местене ме е износило и сега ще ми бъде невъзможно да се впиша в обстановката или да остана на едно място за какъвто и да било период от време. Ще ми бъде невъзможно да си намеря приятели или да се почувствам, сякаш че пасвам. Писна ми от фалшивите имена и лъжите. Писна ми винаги да гледам зад себе си дали някой не ме следи.
Посягам надолу и напипвам трите белега на десния ми глезен. Три кръга, които символизират тримата мъртви. Ние сме свързани един с друг с нещо повече от расата ни. Докато опипвам белезите, се опитвам да си представя кои са били те, дали са били момчета или момичета, къде са живеели, на колко години са умрели. Опитвам се да си спомня другите деца с мен на кораба и да дам номер на всеки един от тях. Мисля си какво би било да се срещнем, да си приказваме. Какво би било, ако все още бяхме на Лориен. Какво би било, ако съдбата на цялата ни раса не зависеше от оцеляването на толкова малко от нас. Какво би било, ако не ни заплашваше смърт от ръцете на враговете ни.
Мисълта, че съм следващият, е ужасяваща. Но ние сме запазили преднината си, като сме се местили, като сме бягали. Въпреки че ми е писнало да бягаме, знам, че това е единствената причина, поради която все още сме живи. Ако спрем, ще ни намерят. И сега, след като съм следващият на опашката, те несъмнено са засилили търсенето. Най-вероятно знаят, че ставаме все по-силни, че развиваме заветите си.
А ето го и другият глезен с белега, който се появи, след като ни направиха Лориенското заклинание в онези скъпоценни мигове, преди да напуснем Лориен. Това е клеймото, което свързва всички ни.
