Преодолява с лекота първите две момичета и сега бяга така, както съм я виждал много сутрини. Няма никакво напрежение. Има само усещане за свобода и неподправеното чувство, че е жива. Липсват й единствено качулката и червените шорти. Босите й ходила я понасят стремително покрай третото момиче и скоро тя е редом с вечната си съперница, подминава я и излиза напред двеста метра преди финала.
Както всяка сутрин, мисля си. Хората спират да я гледат. Виждат я как пада, изправя се и продължава. А сега я виждат начело, да им поднася нещо, което не се вижда всеки ден в този град. Хвърлянето на диск е спряло, високият скок също. Всичко е замряло. Останали са само момичето със слънчевите коси и убийственият глас, крещящ до премала.
Другото момиче я настига.
Опитва се да я задмине.
Коленете на Софи са разкървавени от падането, сигурно и ходилата й са изранени, но така трябва. Последните сто метра са почти смъртоносни. Виждам болката да изопва лицето й. Босите й крака кървят, издрани от сухата трева. Тя почти се усмихва на болката, на красотата й. Откъсната от себе си.
Боса.
По-жива от всичко, което съм виждал някога. Двете наближават финалната линия.
И другото момиче побеждава.
Както винаги.
Когато прекосяват финала, Софи се строполява на земята. Претъркулва се по гръб и вперва поглед нагоре в небето. Болят я ръцете и краката, боли я сърцето. Но на лицето й е отпечатана красотата на това утро и ми се струва, че тя за пръв път я осъзнава. 5:30 сутринта.
Бащата на Софи пляска както винаги, но този път не е сам. Сега и бащата на другото момиче ръкопляска.
- Страхотна дъщеря имате - казва той.
Бащата на Софи само кимва скромно.
- Благодаря. Вие също.
Хвърлям чашата от стиропор и хартията от кренвиршката в коша и си тръгвам. Както обикновено пръстите ми лепнат от соса.
Чувам стъпките й зад себе си, но не се обръщам. Искам да чуя гласа й.
-Ед!
Няма как да го сбъркам.
Обръщам се и се усмихвам на момичето с разранените ходила. Кръв се стича на тънка струйка и от лявото й коляно. Посочвам я и казвам:
- Не е зле да го промиеш.
- Ще го промия - спокойно отвръща тя.
Сега помежду ни се възцарява някаква неловкост и аз разбирам, че вече нямам работа тук. Косата й е разпусната и красива. Можеш да потънеш в очите й, а устните й ми говорят.
- Исках само да ти благодаря.
- За това, че си изподрана и ожулена ли?
- Не - отказва да приеме лицемерието ми тя. - Благодаря, Ед.
Предавам се.
- Пак заповядай.
Гласът ми е като грак в сравнение с нейния.
Когато се приближавам, забелязвам, че тя вече не отмества очи. Не навежда глава и не забива поглед в земята. Осмелява се да ме гледа и да бъде с мен.
- Красива си - казвам. - Знаеш го, нали?
Тя леко се изчервява, но не възразява.
- Ще се видим ли пак? - пита и да си призная, съжалявам, че трябва да й отговоря по този начин.
- Не и в пет и половина сутринта.
Тя се завърта на пета и тихичко се засмива, сякаш сама на себе си.
Понечвам да си тръгна, но отново чувам гласа й:
- Ед!
- Да, Софи?
Тя е изумена, че знам името й, но продължава:
- Да не си някакъв светец?
Това ме кара да се изсмея вътрешно.
А на глас казвам:
Сутрините сякаш ръкопляскат.
За да ме събудят.
Още преди да отворя очи, виждам три неща.
Мила.
Софи.
И "Едгар Стрийт” 45.
Първите две ме карат да скачам още с изгрева на слънцето. Третото ме разголва и докосва с ледени пръсти кожата, плътта и костите ми.
Всяка вечер гледам до късно повторението на "Царете на хаоса',[7]. Огромният дебелак през цялото време седи на бюрото си и яде бонбони.
Шефа Хог, разбира се.
А Дейзи е фантастична с тези прилепнали джинси. Всеки път, когато я видя, сърцето ми започва да бие ускорено, но тя винаги си тръгва толкова бързо, колкото е дошла.
Портиер всеки път ме стрелва с мръсен поглед.
- Да, знам - казвам.
Но тогава тя се появява отново и няма смисъл да споря. Хубавите жени са моето мъчение.
Нощите и "Царете" се изнизват.
Карам си таксито, а главоболието ме дебне зад гърба. Колкото пъти се обърна, то ми напомня за себе си.
- Благодаря, приятел - казвам. - Шестнайсет и петдесет.
- Шестнайсет и петдесет? - подскача костюмираният чичо и гласът му кипва като пяна в главата ми, надига се и спада.
- Толкова - отсичам. Днес нямам нерви да споря. - Ако ви се вижда скъпо, другия път вървете пеша.
Сигурен съм, че така или иначе фирмата му плаща.
Той ми дава парите и аз му благодаря.
