Току-що бях видял Мардж да пуши в гаража, но предпочитам да си мълча. Тя ми е симпатична, пък и не искам да се меся където не ми е работа. Затварям вратата и се гледаме с Джери.
- Е? - пита той. - Какво има.
- Аз съм Ед Кенеди, господине, и карам...
- Не може да бъде! Какво искаш?
- Брат ми днес се пренася - лъжа аз. - Ще може ли да взема колата след работа, да прекарам някои неща?
Той ме гледа благо и се усмихва.
- И за какъв дявол да ти я давам? Някъде на моите коли да пише "Товарни превози”? Да ти приличам на благотворителна организация? Купи си кола и си превозвай колкото искаш! - вече раздразнено отсича той.
Не губя присъствие на духа, а се приближавам още малко.
- Господине, имало е случаи да карам ден и нощ и никога не съм вземал почивка.
Ако трябва да съм честен, заради деветте месеца стаж, които имам, работя една
седмица дневна и една нощна смяна. Не знам дали е законно. Новите работят само нощем, ветераните - само денем, а аз карам и дневни, и нощни.
- Моля ви само за една вечер. Ще си платя, ако трябва.
Бостън се навежда напред върху бюрото и ми напомня за Шефа Хог.
Пристига Мардж с кафето и казва:
- Здрасти, Ед, как си?
Ще ми се да й отговоря, че тоя задник не иска да ми даде колата за една вечер, но вместо това казвам:
- Добре съм, Мардж, а ти?
Тя оставя кафето на бюрото и тактично си тръгва.
Босът отпива глътка и въздъхва:
- А, бива си го!
Настроението му се променя. Жива и здрава да е Мардж. Добра работа свърши.
- Хубаво, Ед, щом си вършиш работата, ще ти разреша да вземеш колата. Но само за една вечер, нали?
- Благодаря.
- Утре на работа ли си? - Той поглежда в графика и сам си отговаря: - Нощна смяна. Замисля се над кафето и накрая решава проблема.
- Ще я върнеш утре по обяд. Нито минута по-късно. Ще я прегледам следобед. За ремонт е.
- Да, господине.
- Остави ме сега да си изпия кафето на спокойствие.
Излизам. Минавам покрай Одри, която още продължава заниманието си с новия. Казвам довиждане, но тя пак не ме чува. Тази вечер няма да играе карти, аз също. Марв ще бъде бесен, но ще го преживее някак. Ще накара сестра си да играе на мястото на Одри, а баща му ще замести мен. Петнадесетгодишната му сестра е свястно хлапе, но има лошия късмет Марв да й е брат. Той й прави живота ад по най-различни начини. Например всички учители я мразят, защото едно време в училище Марв все се правеше на интересен. Мислят я за безнадежден случай, а тя всъщност е доста интелигентна.
Както и да е, тази вечер не ми е до карти. Опитвам се да хапна нещо, но не се получава. Вадя асото каро и пистолета, слагам ги на кухненската маса и се взирам в тях.
Часовете се изнизват.
Когато телефонът иззвънява, за миг се стряскам, но после съобразявам, че трябва да е Марв. Вдигам слушалката.
- Ало!
- Ед, къде си, по дяволите?
- Вкъщи.
- Защо? С Ричи седим тук и ни се изчака чакалото. А Одри къде е? С теб ли е?
- Не.
- Къде е тогава?
- С един тип от работата.
- Защо?
Същинско дете е. За всяко нещо пита "защо". Щом я няма, значи я няма, и толкова. И не му е ясно, че нищо не може да се направи.
- Марв - казвам, - имам работа тази вечер. Не мога да дойда.
- Каква работа?
- Добре, Марв, ще ти кажа защо не мога да дойда...
- Хайде, давай.
- Хубаво - казвам. - Трябва да убия един човек. Това устройва ли те?
- Виж какво, Ед, не се бъзикай с мен! - кипва той. - Не съм в настроение да ти слушам идиотските словоизлияния.
Словоизлияния? Откога Марв е започнал да употребява такива думи?
- Домъкни се тук. Не дойдеш ли, ще гледаш Коледния мач отдалече. Днес говорих с някои от момчетата да участваш.
Коледният мач е пълна безсмислица - футбол, който се играе преди Коледа на игрището, и идиоти като Марв ритат боси. От няколко години той успява да ме прилъже да участвам и всеки път едва не ми счупват врата.
- Добре, тази година не ме брой - казвам. - Няма да дойда.
И затварям. Както се и очаква, телефонът звъни втори път, но аз само вдигам слушалката и я оставям. Едва не се разсмивам, като си представям как Марв псува отсреща. А сега крещи:
- Мариса! Ела тук да играем карти!
Не ми трябва много време да се съсредоточа върху онова, което ми предстои да свърша. Тази е единствената вечер, когато мога да осъществя плана си. Единствената с таксито на разположение. Единствената с моята мишена. Единствената с пистолета. Полунощ наближава по-скоро, отколкото съм се надявал.
Целувам Портиер по бузата и излизам. Не се обръщам, защото съм твърдо решен тази нощ да се върна през същата тази врата. Пистолетът е в десния джоб на якето ми. Картата е в левия заедно с шише водка, в която съм добавил солидно количество хапчета за сън. Дано да има ефект.
Разликата тази вечер е, че не отивам на "Едгар Стрийт". Насочвам се към "Мейн Стрийт" и чакам там. Когато затворят кръчмите, един от посетителите няма да се прибере ♥ дома.
