Господи, как е застинал пистолетът в ръката ми! Студен и топъл, хлъзгав и грапав едновременно. Не мога да овладея треперенето си. Знам, че ако ще го направя, ще трябва да опра пистолета в плътта на човека, иначе няма да уцеля. Ще трябва да забия куршума в него и да гледам как човешката му кръв го залива. Да го гледам как умира в прилив на неосъзната жестокост. И колкото и да си казвам, че постъпвам правилно, продължавам да търся отговор - защо тъкмо аз? Защо не Марв, Одри или Ричи?
"Проклеймърс" кънтят в главата ми.
Представете си го.
Представете си как убивате някого под съпровода на двама шотландски кретени с очила и зализани прически. Как ще я слушам тази песен някога? Какво ще правя, ако я пуснат по радиото? Ще си мисля за нощта, когато съм убил друг човек и съм отнел живота му със собствените си ръце.
Треперя и чакам. Треперя и чакам.
Той започва да хърка. И така с часове.
Първата утринна светлина започва да се мержелее на хоризонта и малко преди слънцето да се покаже на изток, решавам, че е време.
Събуждам го с пистолета. Този път той реагира мигновено и аз отново заставам на три метра зад него. Той се изправя и понечва да се обърне, но размисля. Приближавам се и насочвам пистолета към тила му.
- Аз съм избран да сложа край на това, което причиняваш на семейството си. Гледах те какво правиш с тях. Това не може да продължава. Кимни, ако ме разбираш. - Той бавно кима. - Разбираш ли, че ще умреш заради това, което правиш?
Този път няма отговор. Удрям го още веднъж.
- Е?
Той кима.
Слънцето подава глава иззад хоризонта и аз стискам по-здраво пистолета. Пръстът ми е на спусъка. По лицето ми се стича пот.
- Моля те! - простенва той.
Привежда се напред, готов да рухне. Има чувството, че ако падне, ще умре. Разтърсват го ридания, от които още повече ми призлява.
- Съжалявам, толкова... Ще спра, няма вече...
- Какво ще спреш?
- Знаеш какво... - измънква той.
- Искам да го чуя.
- Ще спра да я карам да...
- да я караш?
- Добре де, да я насилвам.
- Така е по-добре. Продължавай.
- Няма вече, обещавам.
- Как мога да ти вярвам, по дяволите?
- Можеш.
- Това не е отговор. Все едно нищо не си ми казал. - Сръчквам го по-силно с пистолета. - Отговори ми!
- Защото ако продължавам, ти ще ме убиеш.
- Ще те убия още сега!
Отново ме тресе и съм плувнал в пот. Не мога да повярвам, че това ми се случва.
- Сложи си ръцете на тила!
Той се подчинява.
- Иди до ръба.
Той го прави.
- Как се чувстваш сега? Но си помисли, преди да ми отговориш. От това какво ще ми кажеш зависи много.
- Чувствам се, както се чувства жена ми всяка вечер, когато се прибирам.
- Уплашен до смърт?
- Да.
- Точно така.
Приближавам се до него, насочвам пистолета и се прицелвам.
Спусъкът е хлъзгав от пот.
Раменете ме болят.
Дишай, напомням си. Дишай.
Обзема ме внезапно спокойствие и аз натискам спусъка. Шумът от изстрела проглушава ушите ми и също като в деня на обира пистолетът е топъл и лек в ръката ми.
- Не съм светец, Софи. Просто още едно глупаво човешко същество.
Разменяме си по една последна усмивка и аз се отдалечавам. Усещам, че ме гледа, но не се обръщам повече.
Сухота.
Измъквам се от колата и се затътрям към замрежената врата. Чувствам се напълно опустошен. Това усещане ме пронизва - не, лъкатуши в мен. Вече не ме е грижа, че съм пратеник. Обзема ме чувство за вина. Отърсвам се от него, но то пропълзява обратно. Никой не е казвал, че ще е лесно.
Пистолетът.
Още го усещам в ръката си. Топлият, гладък метал, който прилепва към кожата ми. Сега той е в багажника на таксито, отново студен и застинал, и се преструва на невинен.
Докато вървя към верандата, отново чувам как тялото му глухо се строполява на земята. Явно не можеше да повярва, че още е жив. Всеки негов дъх беше конвулсия, всмукваща живота, за да го запази и задържи. Всичко беше свършило. Бях стрелял към слънцето, но то беше твърде далеч. Някаква част от мен се запита къде ли е паднал куршумът.
По обратния път, докато гумите на колата заличаваха собствените си следи, често поглеждах към мястото до себе си. Беше пълно с празнота.
Останките на онзи смъртник сигурно още са проснати на равната земя и вдишват праха, наслояващ се в дробовете му.
Единственото, което искам в този момент, е да вляза вътре и да прегърна Портиер. Дано и той да ме прегърне.
Двамата пием кафе.
- Хубаво ли е? - питам го.
Понякога ми се иска да съм куче.
