Аз съм пратеникът полностью

Слънцето вече наистина е изгряло и хората тръгват на работа. Аз седя до кухненската маса и си мисля, че със сигурност никой на моята безлична, влажна от росата улица не е имал нощ като моята. Представям си ги как стават през нощта, за да пуснат една вода, или получават едновременно оргазъм в леглата си, а аз цяла нощ съм бил навън и съм тикал дулото на пистолета в тила на друг човек. Защо аз? Както обикновено няма отговор. Знам само, че би било чудесно да правя любов, а не опит за убийство. Имам чувството, че съм изгубил нещо и кафето ми изстива. Вонята на Портиер се надига от пода и ме погалва. Сънливостта му ме успокоява и разгонва тежките мисли.

Малко след това телефонът иззвънява.

О, не, само това ти липсва, Ед.

Те са, нали?

Пулсът ми се учестява и се заплита. Глупав пулс. Продължавам да седя.

Телефонът звъни.

Петнадесет пъти.

Прескачам Портиер и гледам тъпо слушалката. Най-сетне се решавам да вдигна. Гласът ми е сипкав като сух пясък.

- Ало!

Гласът отсреща е гневен, но слава богу, е на Марв. Някъде отзад се чува шум. Чукане, коване, ругатни. И на този фон - гласът на Марв.

- Благодаря, че вдигна скапания телефон, Ед! - казва той. Лично на мен в този момент изобщо не ми е до това. - Вече си мислех...

- Я млъквай, Марв! - сопвам му се и затварям.

Както се и очаква, той пак звъни.

- Какво ти става, по дяволите?

- Нищо, Марв.

- Престани с глупостите, Ед. Тая нощ ми се разказа играта.

- Какво, да не си се опитвал и ти да убиеш някого?

Портиер ме поглежда, сякаш пита дали не търсят него, но бързо се преориентира към паничката си и започва да я облизва с надеждата да открие някакви остатъци от кафе.

- Пак ли започваш с тези безсмислици? - Безсмислици. Харесва ми, когато тип като Марв използва такива думи. - Чувал съм какви ли не извинения, Ед, но такова нещо за пръв път чувам.

Предавам се.

- Добре де, Марв, забрави. Казах го ей така.

- А, хубаво тогава. - Марв е най-доволен, когато нямам какво да кажа. Най-сетне си идваме на думата, както е разчитал. - Какво, помисли ли си?

- За кое?

- Знаеш за кое.

Неволно повишавам тон.

- Не, Марв, нямам никаква представа за какво говориш. Едва е съмнало, цяла нощ не съм си бил вкъщи и някак си не съм подготвен емоционално за този задушевен разговор! -Иска ми се пак да затворя, но устоявам на изкушението. - Бъди така добър и ми кажи за какво става дума.

- Добре де, добре. - Държи се, сякаш аз съм най-голямото копеле на света и той ми прави услуга, като не затваря. - Просто някои от момчетата питат дали ще участваш, или не.

- В кое?

- Знаеш в кое.

- Просветли ме.

- В Коледния мач естествено.

Мамка му, проклинам се аз, босият футбол! Как можах да забравя? Какво себично копеле съм!

- Наистина не съм мислил за това, Марв.

Той е обиден. И не просто обиден, а направо потресен до дъното на душата си. Поставя ми ултиматум.

- Тогава си помисли, Ед, и ми кажи до утре ще играеш ли, или не. Ако не, ще повикаме някой друг. Знаеш ли колко хора чакат? Това е въпрос на престиж. Някои момчета като Джими Кантрел и Хорс Хенкок мило и драго дават да участват...

За миг изключвам. Хорс Хенкок? Господ да ме убие, ако се сещам кой е той. Едва когато чувам сигнала, осъзнавам, че Марв ми е затворил. Най-добре е да му звънна по-късно и да му кажа, че ще играя. Току-виж някой ми строши врата в копривата. Би било чудесно.

Махам се от телефона, вземам една найлонова торбичка и прибирам в нея оръжието на престъплението от багажника. Слагам го обратно в чекмеджето и се опитвам да го забравя. Без особен успех.

Заспивам.

Лежа в леглото, часовете са застинали около мен. Сънувам изминалата нощ, искрящото утринно слънце и треперещия гигант в краката ми. Дали вече се е прибрал в града? Пеша ли е вървял, или е успял да хване някоя кола? Опитвам се да не разсъждавам за това. Всеки път когато тези мисли се промъкнат при мен в леглото, се обръщам на другата страна и се мъча да ги заглуша. Те обаче пак успяват да се прокраднат.

Когато се събуждам, имам чувството, че отдавна е минал обяд, но е едва единадесет. Портиер навира в мен мокрия си нос за целувка. Връщам таксито в гаража, прибирам се ♥ дома и го извеждам на разходка.

- Отваряй си очите - казвам му, когато излизаме на улицата. Параноята вече се е загнездила ♥ мен. Мисля си за мъжа от "Едгар Стрийт", макар да знам, че е последната ми грижа. По-скоро трябва да се притеснявам от онзи, който ми е пратил асото каро. Имам неприятното чувство, че те вече знаят, че съм изпълнил поръчението, и скоро ще ми пратят следващата карта.

Пики. Купи. Спатии.

Чудя се коя ли ще е следващата карта, която ще намеря в пощенската кутия. Пиките ме притесняват най-много. А асото пика направо ме плаши. Винаги ме е плашело. Мъча се да не мисля за това. Имам чувството, че ме наблюдават.

Късно следобед правим солиден преход и се озоваваме у Марв, където се е събрал много народ.

Влизаме в двора и аз го викам. Марв отначало не ме чува, но когато се приближава, казвам:

- Пиши ме и мен, Марв.