Една вечер отивам у Мила и й чета. Тя е във възторг, че ме вижда, и да ви кажа честно, хубаво ми е пак да съм Джими. Пия чай и целувам сбръчканата й буза на тръгване.
В събота отивам да погледам как бяга Софи. Все още финишира втора, но не изменя на себе си и тича боса. Вижда ме и ми кимва. Нищо не казва, защото в този момент бяга. Аз стоя зад оградата близо до стартовата линия. Погледите ни се срещат за миг и това е достатъчно.
Липсваш ми, Ед, чувам думите й от онзи следобед в парка. А днес прочитам на лицето й, когато профучава покрай мен: "Радвам се, че си тук”.
И аз се радвам, но си тръгвам веднага след края на състезанието.
Вечерта, докато съм на работа, се случва.
Намирам камъните на дома.
Или, ако трябва да съм честен, те ме намират.
Докато карам из града, все търся да зърна Алис, особено в районите около хотелите. Не успявам обаче да я видя и съм малко разочарован. Продължавам да возя разни старци, които винаги знаят по-пряк път, и млади бизнесмени, които през цялото време си гледат часовника и говорят по телефона.
Вече е късно, към четири сутринта, и съм поел към гаража, когато ме спира млад мъж. Докато стои с вдигната ръка, го преценявам. Държи се стабилно на крака и никак не прилича на човек, който ще повърне. Последното, което ми трябва, е някой да повърне в колата ми точно преди приключването на смяната. Това може да съсипе цялата нощ на човека за няколко ужасни секунди.
Спирам и той се качва.
- Накъде? - питам.
- Карай. - Гласът му е заплашителен още в мига, в който проговаря. - Откарай ме вкъщи.
Не ми е никак приятно, но продължавам да говоря.
- Къде е това "вкъщи"?
Той се обръща към мен и ме гледа лошо.
- Където живееш ти.
Очите му имат странен жълт цвят, като на котка. Къса черна коса, черни дрехи. И още две думи:
- Карай, Ед.
Естествено правя това, което ми казва.
Той ми знае името и усещам, че ме води там, където асото спатия иска да отида.
Известно време мълчим и гледаме прелитащите покрай нас светлини. Той седи отпред, но колкото пъти се опитам да го погледна, нищо не се получава. Срещам тези очи, готови да ме разкъсат.
Пробвам да завържа разговор.
- Е? - питам. Безнадежден опит.
- Какво "е"?
Опитвам друга тактика и стрелям напосоки.
- Познаваш ли Дарил и Кийт?
- Кого?
В насмешливия му тон долавям нещо зловещо, но не се отказвам.
- Ами. Дарил и...
- Виж какво, приятел, чух те добре. - Гласът му става още по-заплашителен. -Спомени още някое такова име, и няма да стигнеш до вас, обещавам ти!
Защо ли, питам се, всички хора, които ме навестяват, са или сприхави, или заядливи, или и двете заедно? Явно каквото и да правя, в крайна сметка се оказвам в компанията на такива, и ♥ дома, и в таксито.
По понятни причини млъквам, само карам и се опитвам крадешком да го огледам, но без особен успех.
- Карай към другия край - казва той, когато стигаме главната улица.
- Към реката ли?
- Не се прави на умен, карай.
Подминаваме моята съборетина и къщата на Одри и стигаме реката.
- Ето тук. - Спирам. - Благодаря.
- Двайсет и седем и петдесет - казвам.
- Какво?
Иска се смелост да си отворя устата пак. Този тип изглежда така, сякаш иска да ме убие.
- Казах, двайсет и седем долара и петдесет.
- Няма да платя.
Вярвам му.
Вярвам му, защото той просто си седи и жълтите му очи се разширяват и потъмняват. Този човек няма да плати. Няма смисъл да го увещавам, нито да споря. Въпреки това се опитвам.
- Защо? - питам.
- Нямам пари.
- Тогава ще взема якето ти.
Той се навежда към мен и за пръв път е почти дружелюбен.
- Прави бяха, ти си упорит кучи син, а?
- Кой ти каза?
Не получавам отговор.
Той ме поглежда диво, отваря вратата и изскача от колата. За миг всичко застива.
Опомням се, изскачам от колата си и хуквам след него. Към реката.
Мокра трева и думи.
- Ела тук!
Странно хрумване.
Хрумването да извикам "Ела тук".
Мускулите на краката ми се стягат.
Въздухът фучи край устата ми, но като че не влиза вътре. Тичам.
Тичам и осъзнавам, че съм изпитвал това чувство и преди - чувство, от което стомахът ми се свива.
Като дете, докато гонех брат ми Томи. Единственият в града с по-добри перспективи и по-добър вкус за масички от мен. Той беше по-бърз, разбира се, още тогава. По-добър. Открай време беше така и това ми смачкваше самочувствието. Не е никак приятно да имаш по-малък брат, който е по-бърз, по-силен, по-умен, по-добър. Във всичко. Но това беше положението.
С него ходехме на риба на реката, нагоре по течението, и се състезавахме кой ще стигне пръв. Не го победих нито веднъж. Какво толкова, казвах си, ще го победя, ако се опитам както трябва.
И се опитах.
Веднъж.
И загубих.
Този ден и Томи беше във форма и ме би поне с пет метра. Тогава бях на единайсет, а той - на десет.
