- Благодаря - казвам най-сетне и си тръгвам.
- Колко пъти да ти казвам?
- Сигурен ли си?
- Не съм аз, Ед! Щях да ти кажа.
Водя този разговор по телефона с брат ми Томи. Не мога да спра да мисля за него, откакто бях отведен до реката и камъните на дома. Доколкото ми е известно, Томи е единственият, който знае, че сме ходили там. Не сме казвали на никого. Винаги сме смятали, че никой не подозира за нашите разходки извън града. Но може пък някой да е знаел и да не е казал? И двамата с Томи можехме да плуваме.
Преди това му казах за картите.
- Как все на теб ти се случват такива неща, Ед? - попита той. - Стане ли нещо шантаво, не се минава без теб. Ти си като някакъв магнит за всякакви смахнати истории.
Избухваме в смях.
Замислям се.
Напредвам. Завиден списък от достойнства.
- Как я караш, Томи? - питам.
- Добре, а ти?
- И аз.
С това приключваме разговора.
Не е Томи.
Напоследък не сме играли карти, така че Марв организира голяма сбирка. Ще я направим ♥ Ричи - техните тъкмо са заминали в отпуск.
Преди да отида у Ричи, се запътвам към "Хенри Стрийт” да се огледам за Томас О’Райли. Когато стигам там, стомахът ми се е свил на топка и ръцете ми търсят джобовете. Улицата е пълна мизерия, целият град го знае. Счупени керемиди, счупени прозорци, счупени съдби. Дори къщата на отчето е отблъскваща. Личи си отдалеч. Покривът е от вълнообразни плоскости, червени и ръждиви. Стените са от мръснобял етернит.
Олющена, свличаща се боя.
Полегнала ограда, която се мъчи да стои изправена.
И врата, която бере душа.
Почти съм стигнал, когато разбирам, че няма начин да вляза.
Трима много едри мъжаги изникват незнайно откъде и започват да ми искат разни неща. Не ме заплашват, но самото им присъствие ме кара да се чувствам съвсем безпомощен и сам.
- Ей, мъжки, да ти се намират четирийсет цента? - пита единият.
- Или цигари? - допълва вторият.
- А това яке много ли ти трябва?
- Хайде, човече, само една цигара! Знам, че си пушач. Няма да обеднееш, ако ми дадеш една...
Застивам за миг, после се обръщам и си тръгвам. Малко по-припряно, отколкото ми се иска.
У Ричи продължавам да мисля за това, докато другите си бъбрят.
- Къде отидоха вашите, Ричи? - пита Одри.
Той мисли дълго, накрая отговаря:
- Нямам представа.
- Майтапиш ли се?
- Казаха ми, ама забравих.
Одри клати глава, а Марв се хили сред облака от тютюнев дим. Аз си мисля за
"Хенри Стрийт".
Тази вечер печеля, за разлика от обикновено.
Проспивам няколко раздавания, но въпреки това се изхитрям някак да бия в повечето.
Марв през цялото време приказва за Коледния мач.
- Чухте ли? - пита той и издухва в лицата ни дима от пурата си. - Соколите тази година имат нов играч. Разправят, че бил към сто и петдесет.
- Сто и петдесет какво? Кила ли? - пита Ричи.
Ричи също играе крило от няколко години, но е по-незаинтересован и от мен. За да разберете какво имам предвид, ще ви кажа, че по време на прекъсванията ходи да пие бира с публиката.
- Точно така, Ричи - потвърждава Марв, който е видимо впечатлен. - Цели сто и петдесет, представяш ли си!
- Ще играеш ли, Ед?
Въпросът идва от Одри. Тя знае, че ще играя, но ме пита само за да ми се подмаже. От онази случка на вратата, когато ме нарече "Никой. Ед", не знае как да говори с мен. Усмихвам й се едва-едва през масата. Това означава, че всичко е наред.
- да - казвам, - ще играя.
Чудесно, казва усмивката й. Чудесно е, че всичко между нас е наред. Одри не я интересува Коледният мач. Тя мрази футбола.
По-късно, когато сме приключили с картите, тя идва у дома и пием в кухнята.
- Как е новият приятел? - питам, докато изтърсвам трохите от хляб в мивката. Когато се обръщам да я погледна, виждам засъхналите петна от кръв по пода. Кръв от главата ми сред валмата кучешки косми.
- Добре е - отвръща тя.
Иска ми се да й кажа колко съжалявам, че съм й се изтърсил така ненадейно тогава, но не го правя. Вече сме си оправили отношенията и няма смисъл да се връщам към нещо, което не мога да променя. На няколко пъти едва се сдържам, но в крайна сметка не казвам нищо. Така е по-добре.
Когато връщам тостера на мястото му, за миг виждам в него отражението си, макар и поразмазано. Погледът ми е объркан, почти боязлив. Виждам колко е жалък животът ми. Това момиче, което не мога да имам. Посланията, които не мога да предам... Но миг по-късно в очите ми се появява решимост. Виждам се в някакъв близък момент от бъдещето да се запътвам отново към "Хенри Стрийт", за да се срещна с отец Томас О’Райли. Облечен съм в мръсното си старо яке, без пари и без цигари. Като миналия път. Но този път съм решен да стигна до вратата.
- Разбрах къде трябва да отида - казвам на Одри.
